Аз съм пратеникът
- Автор: Зюсак Маркъс
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
- Оттам е знаел адресите - изричам на глас.
- Моля?
- Нищо - отговарям и това е последното, което си казваме, защото вече съм навън. Тичам по улицата към гробището. Нощта е обагрена в синьо и черно. Небето е застлано с циментови облаци.
Гробището изниква пред мен и аз се насочвам към алеята, където е гробът на баща ми. Наблизо стоят някакви пазачи.
Такива ли са наистина?
Не.
Дарил и Кийт са. Забавям крачка и спирам, а те ме наблюдава т. Дарил се обажда:
- Поздравления, Ед.
Поемам си дъх.
- Баща ми? - питам.
- Наистина си като него - съобщава ми Кийт. - И имаше голяма вероятност да умреш точно като него - едва частица от онова, което можеш да бъдеш...
- Значи той ви е пратил да направите това? Организирал го е, преди да умре?
Дарил приближава.
- Знаеш ли, Ед, винаги си бил безнадежден случай, точно като твоя старец. Не се засягай.
- Не се засягам.
- Наеха ни да те изпитаме - да видим дали можеш да избегнеш този живот.
Той небрежно сочи гроба.
Сега и Кийт приближава.
- Единственият проблем е - казва той, - че не баща ти пи из праща.
Трябва ми малко време да осъзная чутото.
Не е Одри. Не е и баща ми.
Хиляди въпроси се тълпят в мен като гъмжило от хора, които излизат от мач или концерт. Бутат се, напират, спъват се. Някои успяват да се промъкнат през навалицата. Други остават по местата си и чакат да се отвори пролука.
- Тогава какво правите тук? - питам ги. - Откъде знаехте, че точно сега ще дойда?
- Работодателят ни изпрати - отвръща Дарил.
- Каза, че ще си тук - намесва се и Кийт. Тази вечер работят добре в екип. - И ние дойдохме. - Той ми се усмихва почти съчувствено. - Досега не е грешил.
Опитвам се да мисля, да открия някакъв смисъл във всичко това.
- Хубаво... - започвам, но установявам, че нямам думи да продължа изречението. Все пак ги намирам. - За кого работите?
Дарил клати глава.
- Не знаем, Ед. Просто правим онова, което ни се казва. - И се опитва да обобщи: -Но тази вечер си изпратен тук, за да си припомниш, че не искаш да умреш по същия начин като баща си. Разбираш ли?
Кимам утвърдително.
- Имаме да ти кажем още едно последно нещо и после изчезваме от живота ти завинаги.
Наострям уши.
- Какво е то?
Те вече си тръгват.
- Че трябва да почакаш още малко, разбираш ли?
И аз стоя и чакам.
Какво друго ми остава?
Гледам как Дарил и Кийт спокойно се отдалечават в нощта. Отиват си и вече никога няма да ги видя.
Благодаря казвам, но те не чуват. Жалко, че няма никога да го чуят.
Минават още няколко дни и разбирам, че нямам друг избор, освен да чакам. Почти съм се отказал, когато една сутрин, докато се прибирам от работа, ме спира младеж с джинси, яке и шапка.
Сяда отзад.
Както си му е редът.
Питам го накъде да карам.
Както си му е редът.
И чувам отговора.
"Шипинг Стрийт" 26.
Това вече не е в реда на нещата.
Вцепенявам се и едва не набивам спирачки.
- Карай - казва той, без да ме погледне. - Накъдето ти казах, Ед. "Шипинг Стрийт"
26.
Потеглям.
Никой от нас не проронва дума до града. Карам внимателно, с неспокойно шарещ поглед и разтуптяно сърце. Завивам но моята улица и спирам пред моята врата.
Човекът на задната седалка сваля шапката си и вдига глава. Една сега успявам да го видя в огледалото.
- Ти! - възкликвам.
- Да.
Нещо по-силно от изненада и потрес сковава всяка моя възможна мисъл или реакция - защото на задната седалка на таксито ми седи провалилият се банков обирджия от началото на тази история. Червеникавите му бакенбарди са си на мястото и е все така грозен.
- Шестте месеца минаха - съобщава ми той. Този път звучи недружелюбно.
- Но...
- Не задавай въпроси, просто карай. Закарай ме на "Едгар Стрийт" 45.
Карам го.
- Помниш ли това място? - пита той.
Помня го.
- А сега на "Харисън Авеню" 13.
С неуспелия банков обирджия обикаляме всички адреси един по един. Отиваме при Мила и Софи, при отеца и Анджи Карузо, при братята Роуз.
- Помниш ли? - пита ме той всеки път.
В таксито си припомням всяко от тези места, всяко послание.
- да - казвам му. - Помня.
- Добре. Сега на "Глори Роуд".
- "Клоун Стрийт" и къщата на майка ти.
- "Бел Стрийт".
- Последните три ги знаеш.
Караме из улиците на града, докато слънцето се издига в небето Отиваме до Ричи, на площадката с неподдържаната трева, до къща та на Одри. Всички тези места ми навяват спомени. Понякога ми ги иска да спра и да остана. Завинаги.