Малко след залеза

Минах покрай малка табелка, закачена на едно от дърветата: „АКЪРМАНОВ ПАРЦЕЛ, ЛОВУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО, НЕ ВЛИЗАЙ!“ После горичката оредя — първо отляво, а после и отдясно. Внезапно останах без дъх. Почти не си спомням как съм изключил двигателя и съм излязъл от колата, и изобщо не си спомням да съм взимал фотоапарата със себе си, ала трябва да съм го направил, понеже бе в ръката ми, когато достигнах очертанията на парцела, а ремъкът и чантичката с обективите ме удряше ритмично по бедрото. Бях поразен, удивен и смаян, сякаш нещо ме беше изтръгнало брутално от обичайния ритъм на ежедневието ми.

Реалността е мистерия, доктор Бонсейнт, и делничната същност на нещата от живота е по-скоро покривало, което намятаме отгоре им, за да замаскираме техния блясък и мрак. Мисля, че по същата причина покриваме със саван лицата на покойниците. Защото лицата на мъртвите са нещо като врата. Врата, която е заключена… ала вътре в себе си знаем, че това няма да продължи вечно. Някой ден тя ще се отвори за всеки от нас и всеки от нас ще премине през нея.

Обаче има места, където покривалото е протрито и реалността е съвсем изтъняла. Лицето отдолу се взира в нас… ала не е лице на мъртвец. Макар че би било по-добре да е такова. Акърмановият парцел е едно от тези места и няма нищо чудно в това, че собственикът му е закачил пред него табела с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ!“.

Денят си отиваше. Слънцето беше червено кълбо, сплеснато в горната и долната си част, застинало над западния хоризонт. Сиянието му се отразяваше в реката и й придаваше вид на дълга окървавена змия. Прецених, че Андроскогин се намира на четиринайсет-петнайсет километра оттук, ала въпреки разстоянието ромоленето му продължаваше да достига до мен. Зад него се издигаха множество хълмове, покрити със синкавосиви гори. Не се виждаха къщи и пътища. Нито пък можех да чуя птичи песни. Сякаш бях запратен четиристотин години назад във времето. Или по-скоро четири милиона. Първите бели ивици вечерна мъгла вече се издигаха над тревата, която бе избуяла доста високо. Явно никой не беше идвал, за да я окоси, макар че парцелът си беше доста голям и със сигурност бе първокласно пасище. Омарата, излъчвана от нагрятата през деня ливада, чиито зелени багри постепенно потъмняваха, ми заприлича на дихание. Като че ли самата земя беше жива.

Мисля, че в този миг се олюлях. Не заради красотата, която съзерцавах, въпреки че гледката наистина беше прелестна, а по-скоро защото всичко пред мен изглеждаше някак нереално изтъняло, сякаш беше плод на халюцинация. И точно тогава забелязах онези проклети камъни, издигащи се от неокосената трева.

Бяха седем или поне така си помислих тогава — двете най-високи се извисяваха на около метър и половина над земята, а най-ниските — на не повече от деветдесетина сантиметра. Помня как пристъпих към най-близкия, но то е като да се мъчиш да си припомниш сън, който вече е започнал да се разпада на утринната светлина — нали знаете за какво говоря? Естествено, че знаете, все пак сънищата са част от вашата работа. Само дето това не беше сън. Чувах как тревата шумоли под стъпките ми и усещах как крачолите ми се навлажняват от избилите по стръковете миниатюрни капчици, залепвайки за кожата ми под коленете. А от време на време някой храст — мисля, че беше смрадлика — закачаше чантичката с обективите, след което я пускаше и тя се удряше по-силно от обичайното в бедрото ми.