Британия Роуд 22
- Автор: Ходжкинсън Аманда
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 9786191641123
- Переводчик: Деница Каракушева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Британия Роуд 22». Краткое содержание книги:
Marie Claire
Какъв е глупак. Това вероятно продължава от месеци. Нито веднъж не си е помислял, че Силвана е способна на нещо подобно. Как може да е бил толкова сляп?
Опитва се да изтръгне един корен киселец, но той се е хванал дълбоко в земята и затова отива до туфа от любимите му ириси и ги стъпква с пета. В едно нещо е сигурен — тя няма да му отнеме сина. Няма Тони да отгледа неговия син.
— Добре ли си? — Гилбърт се подава над оградата. — Ян? Наред ли си, приятел?
— Много съм добре — отвръща Януш.
— Жена ти прибра ли се вече?
— Не. Но я чакам. Скоро ще се прибере, благодаря.
Леко се покланя и се обръща да влезе в къщата, като смазва една леха с цариче по пътя си.
В кухнята изнамира бутилката вино, която Тони им е донесъл. Иска му се да я изхвърли, но в момента има нужда да пие, а и защо да не изпие неговото вино? Отваря го, изпива една чаша и решава, че горчи. Излива остатъка в мивката и отново излиза навън, влиза в парника, сяда на пода и обляга глава на ръцете си. Миризмата на чугун от работата му се е просмукала в кожата.
Поглежда нагоре и вижда Гилбърт да стои над него.
— Наистина ли си добре?
— Не — отговаря Януш. — Аз съм пълен глупак.
Силвана умолява Тони да я закара вкъщи.
— Трябва да намеря Аурек. Трябва да го открия, преди да е видял Януш.
Тони спира на средата на хълма, за да не видят, че слиза от неговата кола. Тя казва „довиждане“ на Питър, който седи на задната седалка и изглежда уплашен — тежестта на случилото се този следобед се е стоварила на раменете му и го кара да се свие. Изглежда по-дебел от всякога със свитите си на топка юмручета, прибрани в скута, и подутото от плач лице.
— Искам да се прибера у бабини — изплаква.
— Спри да плачеш, Питър — скарва му се Тони. — Силвана, ще се оправиш ли?
— Да. Заведи Питър вкъщи. Моля те, просто ме остави.
— Виж, мога да дойда с теб, да обясним, че момчетата са се объркали…
— Не. Искам да се прибера сама. Ще се оправя.
— Ще бъда в магазина — казва той и излиза от колата. — Силвана, тук съм, ако имаш нужда от мен. Силвана?
— Да — отговаря тя и се отдалечава. — Ще се оправя.
Чувства всичко друго, но не и че ще се оправи. Краката й треперят, очите й сълзят и тя свежда глава с надеждата никой да не я види как върви сковано по хълма.
По-рано носеше кошница за пикник и се разхождаше в гората с Тони и момчетата. А сега светът се беше сринал. Трябваше веднага да се прибере вкъщи с Аурек. Да отиде в апартамента над магазина за домашни любимци беше голяма грешка. Коляното я заболява и тя започва да накуцва.
Ще каже на Януш истината. Ще направи онова, което трябваше да направи още първия ден, в който пристигнаха, когато той ги посрещна на гарата. Просто е. Без повече лъжи. Ах, ако можеше някой да й даде съвет!
Януш ще разбере какъв дар е Аурек за тях. Ще осъзнае, че момчето трябва да бъде обичано и пазено грижливо. Ако иска, могат да се преместят. Да се махнат и да започнат на чисто някъде другаде. Без Тони. Без всичко това. Тя се спира пред къщата и поема дълбоко дъх.
Отвън е паркирана кола и Силвана се чуди на кого ли е. Първата й мисъл е, че може би имат гости, но бързо я отхвърля. Не познават никого. Отваря вратата. Британия Роуд номер двайсет и две. Това е нейният дом. Макар и да няма идея какво посрещане я чака. Кимва на пойната птичка на вратата, сякаш би могла да й донесе някакъв късмет, и после влиза в кухнята, където заварва Януш седнал на масата заедно с Гилбърт и Дорис.
Силвана е наясно как изглежда. Окото й е отекло. На бузата си има порязано. Роклята й, онази, която Януш й е купил, е цялата раздрана, със зелени петна и мъх. Опитва се да пооправи косата си и пръстите й напипват вейка. Решава да я остави, където си е. Знае, че така или иначе изглежда глупаво и без да вади птичи гнезда от косата си.
Дорис проговаря първа.
— Върна се значи, така ли? Защо не остана при твоя засукан мъж?
— Януш, къде е Аурек?
Дорис я поглежда кръвнишки.
— Сега ли се сети да питаш? Баща му сложи горкото дребосъче да спи.
Гилбърт е пламнал и, изглежда, се чувства неловко.
— Дорис, мисля, че трябва да се прибираме.
— Ще си тръгна, когато приключа. — Тя изтупва ръце в престилката си. — Горкото мъниче. Доста гаден номер, ако ме питаш. И като си помислиш, че изпитвах съжаление към теб.