Милостта на Калр

— Това със сигурност би подобрило качеството на въздуха! — засмя се Баснааид. — Но не знам дали светлината ще е достатъчно силна.—Позамисли се и добави, все така с усмивка: — Може пък да изкарат някоя и друга гъба.

— Гъбите! — възкликна Тизаруат, без да крие объркването си. — Никоя не иска да каже къде ги отглеждат. Не знам от какво толкова ги е страх. Понякога си мисля, че всички тук отглеждат гъби в кутии под леглата си или нещо такова, и точно затова приемат на нож ремонтите в сектора.

— Изкарват пари от гъбите. И ако земеделската служба сложи ръка на тях, ще започнем да ги отглеждаме в Градините и ще ги продаваме на безбожни цени.

— Това няма да им попречи и занапред да си ги отглеждат тук — възрази Тизаруат, — и да ги продават. Така че не виждам какъв е проблемът. — Махна с ръка, ядосана на собственото си раздразнение. — Като говорим за гъби, да пратя ли Девет да ни купи нещо за ядене?

В декадната стая на „Милостта на Калр“ Сейварден седеше с Амаат лейтенантата от „Мечът на Атагарис“. Амаат лейтенантата беше донесла бутилка арак.

— Много мило — каза Сейварден с едва доловимо пренебрежение, което другата лейтенанта не забеляза.

— Ще ми простите, но аз няма да пия. Дала съм обет.

— Подобни обети хората дават в знак на покаяние или просто като начин да изпитат волята си. Подаде бутилката на Амаат Три, която я взе, остави я на барплота и отиде да застане до второстепенния от „Мечът на Атагарис“, който бе дошъл със своята офицера.

— Достойно за възхищение! — отвърна Амаат лейтенантата от „Мечът на Атагарис“. — Но на мен не ми е по силите. — Взе чашата си с чай. Три беше помолила Калр Пет за разрешение да използва най-хубавия порцелан — който все още беше прибран в моята каюта, защото Пет се боеше безценният ѝ сервиз да не пострада, — и така да унижи лейтенантата от „Мечът на Атагарис“, като демонстрира далеч по-високия ми статут. Пет беше отказала и вместо това предложи на Амаат Три да подходи от обратната посока, като сервира на лейтенантата в стария ми емайлиран сервиз. Три се бе изкушила за кратко, спомнила си — както и всички други от нашия екипаж — заплахата, която „Мечът на Атагарис“ ни беше отправил, когато влязохме в системата. Но накрая благоприличието все пак надделя, така че лейтенантата от „Мечът на Атагарис“ пиеше чая си в неведение за готвената ѝ обида. — Сейварден е много старомодно име — каза тя с ентусиазъм, който ми се стори твърде фалшив. — Родителите ви явно са обичали историята. — Една от съюзниците на Анаандер Мианаай още от времето преди Мианаай да разпространи сферата си на влияние извън самия Радч, се е казвала Сейварден.

— Това име се срещаше често в моето семейство — отвърна хладно Сейварден. Правеше се на възмутена, но вътрешно се наслаждаваше на объркването, което предизвиква — още не се беше представила с фамилното си име, а и не носеше никакви бижута, които да подсказват семейни връзки, защото къщата ѝ вече не съществуваше, а самата тя бе откъсната от роднините си преди хиляда години. А дори да носеше някакви бижута и игли, лейтенантата от „Мечът на Атагарис“ едва ли би разпознала символното им значение, защо- то междувременно модата се беше променила до неузнаваемост.