Главата на хана
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0916-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Главата на хана». Краткое содержание книги:
„Все едно преценяват колко трябва да се съберат, за да ни видят сметката“ - помисли си писарят и докосна амулета под ризата си. Тук, долу, в тъмното, той съвсем не му се виждаше излишен.
Коридорът зави, внезапно се разшири и завърши в немного голяма, кръгла зала. От нея, през увенчани с правоъгълни каменни колони и арки врати, тръгваха нови седем коридора. В средата се търкаляха няколко каменни къса.
Корсис бързо закачи факлите в скобите на стената и запали фенерите.
- Малко повече светлина няма да ни е излишна - каза той и подаде единия фенер на Климент.
- Накъде да поемем? - попита писарят, докато двамата с Корсис бавно обикаляха из залата, осветявайки една след друга вратите. - Може би трябва да пробваме всички коридори поред, докато не намерим това, което ни трябва.
Младежът вдигна рамене в знак на съмнение.
- Нищо няма да постигнем така! След като влезем през първата врата и тръгнем по коридора, ще стигнем до нова зала с коридори, после до друга и накрая ще се загубим.
- Ти как се оправяше, когато слизаше тук?
- Не съм следвал някаква определена логика. Идвахме да се забавляваме и да търсим съкровища. Завързвахме въже за някоя от халките в стената и тръгвахме в произволна посока, докато не свършеше. После се връщахме обратно.
- И? Какво намерихте?
- Нищо особено - младежът поклати глава. - Изкривени чаши, парчета от плочи, счупени кани, някой нащърбен меч... Най-голямата ни находка бяха няколко сребърни монети. Купихме си с тях медовина.
- Явно добре сте си прекарвали подкачи го писарят.
Корсис само повдигна рамене и се усмихна.
- Но не си прав. Подземията не са безкрайни. В тях със сигурност има някакъв ред. Трябва само да отбелязваме откъде сме минали и да нанасяме коридорите, по които вървим - писарят извади парче пергамент от кесията на кръста си. - Така накрая ще получим карта на подземията. Но нека първо потърсим дали Теофан не ни е оставил някакъв знак.
Внимателно проучиха стените, но не откриха нищо. Огледаха и колоните, но освен мръсотия, прах и паяжини и по тях нямаше нищо. Накрая Климент се насочи към потъналите в прах и мръсотия арки. Подскочи, опитвайки се да почисти една от тях, и веднага усети нещо грапаво под пръстите си.
- Тук има нещо! - извика той на Корсис. - На арката има някакъв знак! Помогни ми да я почистя!
С общи усилия добутаха един от камъните и младежът пъргаво се качи върху него. Без да се бави, Корсис започна да бърше камъка с длан. Скоро под ръката му ясно се очерта знакът
- Какво е това? - попита той и скочи обратно при писаря. - Нова седмица?
- Не! Това е Венера! Чудно какво ли прави тук?! Да видим какво ще открием над другите врати.
Двамата насочиха вниманието си към арките и скоро разкриха по един символ над всеки коридор.
- Венера, Слънце, Марс, Меркурий, Луна, Юпитер и Сатурн. Този, от който дойдохме, е на Луната - назова всеки от тях по име Климент. - Накъде трябва да поемем според теб?
- Какво е това? - вместо да отговори, попита Корсис. - Стори ми се, че чух някакъв шум. Ти чу ли нещо?
Писарят поклати отрицателно глава и се заслуша. В пълната тишина чу само биенето на сърцето си. Внезапно осъзна колко беззащитни са двамата с помощника му. Сенките криеха неизказани тайни и заплахи и може би не всички бяха човешки. Писарят преглътна. Трябваше да каже на Дукум къде отиват. И да вземе ескорт войници.
- Сигурно ми се е сторило - махна с ръка Корсис. - Или пак са били прилепите. Сега трябва да решим накъде да поемем.
Застанали в средата на помещението, двамата дълго съзерцаваха коридорите и знаците над тях.
- Аз залагам на Слънцето - обяви накрая Климент и почувства как самоувереността му се възвръща. - Слънцето е знакът, по който се водят моряците в морето. То осветява пътя на странниците в тъмата, носи топлина в студа на пещерите. Дойдохме от Луната на нощта, но ще продължим към слънчевия ден. Към блестящата награда, която ни очаква накрая. Мисля, че Теофан ясно ни е показал накъде трябва да вървим - по огряната от Слънцето пътека. - Климент извади парче креда и надраска кръст на арката. - Така ще знаем точно накъде сме тръгнали.
- Сигурен ли сте, че това е пътят? - попита неуверено Корсис.
- Скоро ще разберем, нали? - отговори писарят, взе единия фенер и уверено тръгна по коридора.
Напредваха стъпка по стъпка, с протегнати напред ръце, осветявайки пътя пред себе си. Не искаха да рискуват да попаднат на пукнатина или на кой знае какъв капан, заложен им от времето.
Колкото по-навътре влизаха, толкова повече чувството, че никога няма да видят истинската слънчева светлина, обземаше писаря. На няколко пъти се спира, за да се ослуша, но освен капещата вода и собствените си стъпки, не чу нищо повече.