Ширината на света [bg]

Направих придърпващо движение към себе си с пръчката и произнесох:

— Реджойнда, Дълиш.

Беше ми минало през ума да върна по същия начин Делф и Петра, но нямах представа как са затворени и дали магията е достатъчно силна, за да преодолее окови и заключени врати. А ако някой ги надзираваше, можеше да ги спре или дори убие, ако внезапно започнеха да отплуват по въздуха.

Секунди по-късно в небето се появи тъмно, приближаващо петно.

Дълиш тупна тежко в краката ми и аз го върнах в съзнание, след което го поставих отново под контрол чрез Субсервио и го инструктирах какво да прави.

Той тръгна към входа, а аз останах да наблюдавам от сенките.

Посрещна го мъж в черна униформа, който явно остана учуден при появата му. Отзад в преддверието не се мяркаха други пазачи.

— Дълиш? — възкликна. — Хванахте ли момичето? Другите двама са още тук.

Заклинанието ми прелетя през рамото на Дълиш и улучи униформения право в лицето. Той падна като сноп на земята.

Влязох вътре и огледах проснатата му фигура.

— Не, не са ме хванали, задник такъв — измърморих.

Побутнах Дълиш пред себе си към стълбището, започващо в дъното на помещението.

— Къде са останалите? — попитах.

— Повечето спят — отвърна той.

— А моите приятели?

— В стая в средата на коридора, където са спалните помещения.

— Колко души ги пазят?

— Една дузина.

Чудесно.

Представих си как стрелят по мен, докато цялото ми тяло става на решето от куршуми. После обаче ми хрумна идея.

— Дълиш, а къде държат мортите си?

— Къде държат какво?

— Своите, хм… оръжия.

Той посочи една врата вляво от нас, която не бях забелязала досега.

— Ето там.

— Добре, не мърдай оттук.

Използвах заклинанието Ингресио, за да вляза, и видях покрай стените дълги стелажи с наредени върху тях пушки.

Замахнах с пръчката и произнесох:

— Интерферо тодос.

От край до край в помещението се чу стържене на метал.

Затворих вратата след себе си и се върнах обратно при Дълиш.

— А сега ме отведи при приятелите ми — заповядах.

Изкачихме се тихо по стълбището и свихме по дълъг коридор с множество стаи от двете страни, от които се носеше звучно хъркане.

Моят водач спря пред масивна метална врата с решетесто прозорче в средата.

Надникнах предпазливо през него и с въздишка на облекчение видях Делф и Петра да седят вързани в един ъгъл — той насинен и окървавен, а тя сгърчила лице в болезнена гримаса.

Както бе споменал Дълиш, в помещението с тях имаше дванайсет униформени мъже. Всички носеха морти — или по-точно пушки.

Но аз също носех нещо.

Своята магическа пръчка.

Която не бих заменила и за хиляда от техните противни оръжия.

Отворих вратата с трясък.

Както и очаквах, пазачите се обърнаха като един и вдигнаха пушките за стрелба.