Ейглетиерови [bg]

— Разбрахте ли в общи линии смисъла? — попита той, като стана.

— Не, признавам си — измърмори тя и лицето й пламна.

— Много трудно ли ви се видя?

— Да…

— Няма да ви диктувам „Пророкът“, но ще се помъча да ви го обясня. Това е едно от най-хубавите стихотворения на Пушкин. Написал го е през 1826 година, по времето, когато е бил още на заточение в имението си в Михайловское. Цар Николай I, който тогава се възкачил на трона, отишъл да го види.

Отново Франсоаз не слушаше Александър Козлов. С широко отворени очи тя бе отлетяла някъде.

— Какво има, Франсоаз? — попита той нежно.

Тя изтръпна:

— Но… нищо…

Почувствува по лицето си бавното и съсредоточено движение на погледа му. Той я опипваше точка по точка: косата, очите, устата, брадата. Беше приятно и същевременно страшно.

— Наблюдавам ви — каза той. — Вие не сте тук…

Той хвана ръката на младото момиче. Контактът я смути. Секундите минаваха, без да може да се съвземе, смущението й ставаше по-силно. Когато отвори уста, мълчанието, което така дълго ги бе притискало, придаде страшна тежест на думите му:

— Франсоаз, малката ми Франсоаз, вие започвате опасна игра! — каза той, като се усмихна.

— Но не… Никаква игра!

— Значи нещо още по-сериозно!

Без да престава да я гледа, той се наведе над нея и хвана главата й. С ушите си, притиснати от двете топли длани, тя чу как в главата й нахлува грохот на морски прилив. Александър Козлов разклати това изумено лице. Един тежък поглед потъваше в нея като камък, който се спуска към дъното на водата. Като завъртя главата си наляво и надясно, тя се отскубна и едва докосна с устните си края на двете ръце, които я бяха пленили. Лъх на мъжка кожа и на тютюн проникна в мозъка й. Надигната сякаш от мощна вълна, тя се изправи на краката си. Столът, който блъсна, падна с шум зад нея. Някаква външна сила я тласкаше. Една крачка напред и бе до мъжките гърди. Притисна се нежно. Острият плат на сакото одраска бузите й. Две ръце я обгърнаха. С лице, скрито в рамото на Александър Козлов, тя не виждаше нищо, задържаше дишането си и чакаше, обзета от радост и от ужас. Една хладна уста се долепи до слепоочието й. Колко бе хубаво. Би се свлякла на земята, ако не бе силният обръч, който я придържаше права. Никаква друга целувка. След дълъг миг Александър Козлов отпусна ръцете си. Освободена, тя се отдръпна от него смутена. Той й се усмихна отдалече с нежна тъга. Тя не можа да разбере.