За честта на Вор [Shards of Honor - bg]

Приближаваха се към Ворбар Султана от запад. Хълмовете постепенно отстъпиха място на плодородна равнина, жилищните сгради се срещаха по-често и по-нагъсто. Самият град се простираше от двете страни на широка и пълноводна река. Край бреговете й се издигаха старите и солидни сгради от камък, приютили по-голямата част от правителствените учреждения. Зад тях, на север и на юг, се издигаха модерните и слънчеви жилищни квартали.

Прекосиха административния център по широк булевард, после се насочиха на север, към един от старите мостове над реката.

— Какво е станало тук, за Бога? — попита Корделия, отправила смаян поглед към обгорелите и грозни скелети на високи сгради, заемащи почти цял квартал.

— Някога това беше Министерството на политическото образование — мрачно се усмихна Воркосиган. — Но преди два месеца беше опожарено от разгневената тълпа…

— На Ескобар чух нещо за граждански бунтове, но нямах представа за мащабите им…

— На практика не бяха никакви бунтове — поклати глава Воркосиган. — Цялата работа бе нагласена… Лично аз мисля, че това беше опасно, целта на операцията бе да се намали влиянието на Юри Ворбара в Съвета на графовете… Бях убеден, че Езар няма да успее да натика духа обратно в бутилката, но той май го направи… В момента, в който тълпата ликвидира Грашнов, войниците от охраната бяха преместени около императорския дворец, а на улиците излязоха специално подготвени командоси. Тълпата беше разпръсната буквално за минути, ако не броим неизбежното количество фанатици и близки на загиналите в битката за Ескобар… С тях се разправиха жестоко, но пресата премълча и този факт…

Прекосиха моста и спряха пред огромния комплекс на Имперската военна болница, ограден с каменна стена. Това бе истински град в рамките на столицата. Мичман Куделка беше сам в стаята си. Лежеше на леглото в тъмнозелена унформена пижама, очите му мрачно гледаха в тавана. Отначало Корделия помисли, че им маха с ръка, но после забеляза, че лявата му ръка продължава да прави ритмични движения нагоре-надолу.

Видял бившия си командир, той седна в леглото и се усмихна. На Ботари кимна с глава, а Корделия възнагради с далеч по-топла усмивка, вероятно заради самото й присъствие.

Лицето му беше доста състарено.

— Капитан Нейсмит! Лейди Воркосиган! Мислех, че никога вече няма да ви видя!

— И аз — усмихна се тя. — Но се радвам, че и двамата сме сбъркали…

— Честито, сър! — извърна се към Воркосиган болният. — Благодаря за бележката, която ми изпратихте… Доста ми липсвахте през последните седмици, но виждам, че сте бил зает с по-важни неща… — Усмивката му беше обезоръжаваща.