Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]

Но тя се подобряваше. Бързо се подобряваше. Провисналите торби под лицето й се изгубиха. Тръбичките от ноздрите й бяха извадени. Ядеше като вълк. Пълнееше пред очите ми, бюстът й започна да се издува, бедрата й се закръглиха и започнаха да възстановяват своята привлекателност.

— Моите поздравления на доктора — приветствах аз Уилма Лийдерман, когато я настигнах по пътя към пациентката.

Отвърна ми намусено:

— Да, поправя се.

— Не ми харесва начинът, по който го каза — отбелязах аз. — Какво има?

Тя омекна.

— Нищо, наистина нищо, Робин. Всичките изследвания са чудесни. Тя обаче много бърза.

— Това не е ли добро?

— До даден момент е добро. А сега — добави тя, — трябва да вляза при моя пациент, който се подобрява с всеки изминал ден и може би ще бъде съвсем здрав след седмица или две. — Каква чудесна новина! И колко неохотно я приех.

През всичките тези седмици имах чувството, че нещо ме заплашва. Нещо, което изглеждаше като орис, сякаш старият Петер Хертер шантажираше света и нищо не можеше да му се противопостави, или като заплаха от хичиянците, които не можеха да ни простят, че сме нахлули в техните сложни и интимни светове. Понякога приличаше на златни дарове, на нови възможности, нови технологии, нови надежди, нови чудеса за изследване и експлоатиране. Мислите, че не мога да направя разлика между надежди и тревоги, нали? Грешите. И двете адски ме плашеха. Както казваше добрият стар Зигфрид, притежавах голям талант да изпитвам не само вина, но и безпокойство.

А когато се замислите, ще видите, че имах достатъчно основания за тревоги. Не само Еси. Когато човек достигне определена възраст, както бях аз, му се струва правилно да очаква някои неща от живота му да са стабилни. Като парите например. Бях свикнал да имам много пари, а сега моята юридическа програма ми казваше, че трябва да пестя всяко пени.

— Обещах на Хансън Бавър един милион в брой! — казах аз, — И ще му ги дам. Продай някои акции.