Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
Загубени сме. Срещу тази магия не можем да сторим нищо, без да се превърнем в обратното на това, което трябва да бъдем.
Леля Ог зверски я ръгна в ребрата.
— Чу ли го туй? — попита тя. — Единият каза, че сме хвърляли бебета в котела! Това си е жива клевета! Не възнамерявам да седя повече тука и да ги слушам как дърдорят за бебетата и котлите!
Баба я сграбчи за пелерината, когато Леля понечи да се изправи.
— Недей да правиш нищо! — изсъска й Баба. — Само ще влошиш нещата.
— Опропастено било от калпавата грозница. Сигурно имат предвид младата Мили Хипууд, дето не посмяла да признае на майка си и излязла уж да събира дърва. Цяла нощ не мигнах заради нея — измърмори Леля. — Но на момиченцето нищо му нямаше. Клевета! Защо „калпава грозница“?
— Думи — прошепна Баба. — Нищо друго не остава. Единствено думите.
— А сега излезе един човек с тромпет. Какво ли смята да прави? О, край на Първо действие.
Словата няма да бъдат забравени, мислеше си Баба. Те имат своя собствена сила. Пък и са дяволски добри.
Изтрещя втори буреносен тътен и завърши с оня шум, който се разнася, да речем, когато някой изпусне на земята лист тенекия.
Отвън, в света около сцената, жегата задушаваше като с възглавница и изстискваше всичкия животец от въздуха. Баба видя как някакъв лакей се надвеси над ухото на дука. Не, той няма да спре пиесата. Разбира се, че няма. Той иска събитията да следват посоката си.
Дукът като че усети острия й поглед с тила си. Обърна се, намери я с очи и й се усмихна със странна, тънка усмивчица. След това сръга жена си. Двамата избухнаха в смях.
Баба често се чувстваше ядосана. Смяташе го за една от силните си черти. Искреният гняв беше една от най-големите съзидателни сили на света. Но човек трябва да се научи как да го контролира. Това обаче не означава да го остави да се отцеди постепенно. Човек заприщва бента му, внимателно оформя ударната му мощ, наводнява цели равнини на ума си с него и тогава, когато цялата структура аха да се срути, отпушва тъничък изход в основата му и освобождава твърдата като стомана струя гневна мощ да задвижи турбините на отмъщението.
Тя почувства земята под себе си въпреки няколкото етажа подземия, паважа, гьона на подметките и двата ката чорапи. Усети очакването.
Чу кралят да казва:
— Моята плът и кръв? Защо ми причинява всичко това? Ще отида да говоря с него!
Баба хвана внимателно ръкава на Леля Ог.
— Ела, Гита.
Лорд Фелмет се облегна назад в трона си и диво се ухили на света, който в момента изглеждаше съвсем правилно. Нещата се нареждаха по-добре, отколкото смееше да се надява. Можеше да усети как миналото се разтапя край него както лед напролет.
Хрумна му нещо и повика лакея си.
— Викни капитана на стражите — нареди той — и му кажи да намери вещиците и да ги арестува.
Дукесата подсмръкна.
— Спомни си какво стана миналия път, глупако!
— Тогава оставихме две от тях на свобода — отговори дукът. — Този път… и трите. Вълната на обществените чувства е на наша страна. Подобни неща влияят на вещиците, можеш да си сигурна.
Дукесата изпука кокалчетата на пръстите си, за да демонстрира виждането си за общественото мнение.
— Трябва да се съгласиш, съкровище мое, че експериментът ни изглежда проработи.
— Така изглежда.
— Чудесно. Не стой така, човече! Искам ги заловени, преди да е свършила пиесата. Затворени, под ключ.
Смърт нагласи картонения череп пред огледалото, намести качулката в подходящи гънки, отстъпи крачка назад и огледа цялостния ефект. Това щеше да бъде първото му участие с реплики. Искаше му се всичко да бъде наред.
— Треперете Сега, Вий Смъртний — произнесе той. — Защото Аз Съм Смърт, Който Ни… ни…ни… Хуел, който ни какво?
— О, за бога, Дейф! „Когото ни катинар ще спре, ни резе желязно“, наистина не мога да разбера какво му е мъчното… не нататък, идиоти такива! — Хуел се втурна през мелето зад кулисите, за да спре двама настойчиви сценични работници.
— Ясно — отговори Смърт на света като цяло и се обърна отново към огледалото. — „Който Ни…Тата-Татам… Ни Та-Там Желязно“ — неуверено завърши той и размаха косата. Острието й падна. — Мислиш ли, че изглеждам достатъчно ужасяващ? — попита, докато се опитваше да го намести обратно.
Томджон, който беше приседнал върху гърбицата си и отпиваше чай, му кимна окуражително.
— Нямаш проблеми, приятелю. В сравнение с твоето появяване дори самият Смърт няма да е толкова страшен. Но би могъл да опиташ да си придадеш повече пустота на погледа.