Вуду [bg]

47.

Лора Хейуърд стоеше в тоалетната на трийсет и втория етаж на площад „Полиция“ №1 и се оглеждаше в огледалото. От него я гледаше умно, мрачно лице. Костюмът й беше безупречен. Нямаше и косъм от гарвановочерната й коса, който да не бе на мястото си.

Като се изключи едната година, която си бе взела да завърши магистратурата си в Нюйоркския университет, Хейуърд беше работила като полицай през цялата си кариера — първо в пътната полиция, после в НПУ. На тридесет и седем, тя все още беше най-младият капитан — и единствената жена-капитан — в службите. Знаеше, че хората говорят за нея зад гърба й. Някои я наричаха блюдолизка. Други казваха, че се е издигнала толкова високо и толкова бързо главно защото е жена, за да се изтъкне прогресивното отношение на отдела. Тя отдавна беше спряла да се интересува от тези приказки. Просто обичаше да си върши работата.

Отмествайки поглед от огледалото, тя погледна часовника си. Дванайсет без пет. Комисар Рокър беше поискал да се срещне с нея по обяд.

Усмихна се. Много често животът беше гаден. Но си имаше и своите прекрасни моменти. Този обещаваше да е един от тях.

Тя излезе от тоалетната и тръгна по коридора. Наистина, повишенията не я вълнуваха, но това бе различно. Този отряд за специални задачи беше нещо истинско, не някаква измишльотина, скалъпена за медиите. Години наред бе съществувало твърде малко доверие, твърде малко сътрудничество между кабинета на комисаря и този на кмета. Отрядът за специални задачи, уверяваха я на най-високо ниво, щеше да промени това. Можеше да означава много по-малко бюрокрация, възможност силно да се подобри ефикасността на отдела. Сигурно, разбира се, щеше да означава и силен тласък на кариерата — бърза писта към заместник инспектор, — но това не беше важно. Важна беше възможността да направи истинска промяна.

Тя пристъпи през двойната стъклена врата на офиса на комисаря и се представи на секретарката. Почти веднага се появи един помощник и я поведе по пътя обратно, покрай офиси и конферентни зали към светая светих на комисаря. Рокър седеше зад голямото си махагоново бюро и подписваше документи. Както винаги, изглеждаше изтощен: тъмните кръгове под очите му бяха още по-дълбоки от обикновено.

— Здравей, Лора — каза той. — Сядай.

Хейуърд седна на едно от креслата срещу бюрото изненадана. Педант по отношение на протокола и формалностите, Рокър почти никога не наричаше никого на първо име.

Той я погледна над бюрото си. Нещо в изражението му мигновено я накара да застане нащрек.

— Не съществува лесен начин да се каже това — започна той. — Така че ще го кажа направо. Няма да те назнача в отряда за специални задачи.