Брулени хълмове

— Господин Хийтклиф, това е съвсем нередно — продължих аз. — Много добре знаете, че не й мислите доброто. У вас тя ще види Линтон, а щом се върнем ще разправи всичко. Вината ще стоварят върху мен.

— Искам тя да види Линтон — отвърна той. — Момчето изглежда по-добре от няколко дни, а много нарядко се случва да е за пред хора. Лесно ще я убедим да не говори за идването си. Какво лошо има в това?

— Лошото е, че баща й ще ме намрази, ако разбере, че съм й разрешила да влезе в къщата ви — отвърнах аз, — пък и сигурна съм, че имате лоши намерения, за да я подтиквате да дойде.

— Намеренията ми не биха могли да бъдат по-честни — рече той. — Ще ги разкрия напълно пред вас: искам братовчедите да се влюбят и да се оженят. Постъпвам щедро спрямо господаря ви. Неговото девойче няма какво да наследи, но ако изпълни желанието ми и се омъжи за него, веднага ще я обявя за моя сънаследница наред с Линтон.

— Умре ли Линтон — отвърнах аз, — а никак не е сигурно, че той ще живее, тогава Катрин ще се окаже наследница.

— Не, няма да се окаже наследница. В завещанието няма такава клауза. Неговото имущество ще се падне на мен, но аз искам да се оженят, за да няма спорове, и съм решил да постигна целта си.

— Аз пък съм твърдо решена тя никога вече да не идва близо до къщата ви с мен — отвърнах аз, като наближихме портата, където ни очакваше госпожица Кати.

Хийтклиф ми каза да мълча, после тръгна пред нас нагоре по пътеката и побърза да отвори вратата. Младата ми господарка се вгледа на няколко пъти в него, сякаш още не можеше да си състави определено мнение за Хийтклиф, но сега той й се усмихна, когато погледите им се срещнаха, и й заговори с по-ласкав глас, а аз бях достатъчно глупава да помисля, че споменът за майка й ще прокуди лошите му помисли спрямо нея. Линтон стоеше край огнището. Той бе ходил на разходка из полето, защото стоеше с шапка на глава и тъкмо казваше на Джоузеф да му донесе сухи обувки. Бе израснал твърде много за годините си — не му достигаха няколко месеца, за да навърши шестнадесет. Чертите на лицето му все още бяха хубави, а очите и цветът на лицето му бяха по-свежи, отколкото ги помнех, но тоя блясък бе временен и се дължеше на здравословния въздух и топлото слънце.

— Да видим сега кой е този — подзе Хийтклиф, обръщайки се към Кати. — Ще го познаете ли?

— Синът ви? — рече тя, като огледа въпросително първо единия, после другия.

— Да, да — отвърна той. — Но нима го виждате за първи път? Я помислете малко. Ех, имате къса памет! Линтон, не си ли спомняш братовчедка си, за която не ни даваше мира и все искаше да я видиш?

— Как, нима е Линтон! — възкликна Кати, радостно развълнувана и изненадана при споменаването на това име. — Малкият Линтон ли е този? Че той е по-висок от мен! Кажи, ти ли си Линтон?

Момъкът излезе напред и се представи. Тя го целуна пламенно и двамата се загледаха вторачено един в друг, учудени от промяната, настъпила в тях с годините. Катрин бе израсла до пълния си ръст. Тя бе стройна и в същото време закръглена, с гъвкаво като тънка стомана тяло и от цялата й личност се излъчваше здраве и добър дух. Линтон бе съвсем слаб. Видът и движенията му бяха много морни, но в държането му имаше някаква грация, която смекчаваше тия недостатъци и му придаваше известен чар. След като си поприказваха много нежно, братовчедката му отиде при господин Хийтклиф, който се маеше край вратата, наблюдаващ всичко, което ставаше и вътре, и вън от къщата. Той се преструваше, че вниманието му е погълнато от това, което става вън, докато всъщност наблюдаваше само какво става вътре.