Град от кости

— Не — отговори Дон Блейлок.

— Къде е живял? — попита Одри Блейлок. — Не мисля, че е бил от квартала.

— Не. Живял е в района на Миракъл Майл.

— Ужасно. Как е бил убит?

— Бил е пребит до смърт. Ако не възразявате… Знам, че сте любопитни да научите фактите, но бих желал да ви задам въпросите си.

— Извинявайте — каза Одри. — Моля ви, продължете. Какво още можем да ви кажем?

— Опитваме се да възстановим картината на улицата от онова време. Кой е живял там и кой кой е. Рутинна задача. — Бош се усмихна и веднага почувства, че се получава неестествено. — Но не е лесно. Картината доста се е променила оттогава. Всъщност доктор Гайо и още един човек, Хътър, са единствените, които живеят там от осемдесета.

Одри се усмихна топло.

— О, Пол е много добър човек. И досега получаваме коледни картички от него, дори и след като съпругата му почина. Разбира се, неговите услуги бяха прекалено скъпи за нас. Най-често водехме нашите деца в държавни болници. Но ако се случеше нещо спешно, в края на седмицата или когато Пол ни гостуваше, изобщо не се колебаеше. Днес някои доктори се боят да направят каквото и да било, понеже… Извинете, отплеснах се като съпруга ми, а вие не сте дошли за това.

— Няма нищо, госпожо Блейлок. Споменахте вашите деца. От някои от съседите ви разбрах, че сте имали нещо като приют, така ли?

— О, да — каза Одри. — Двамата с Дон гледахме деца цели двайсет и пет години.

— Това е достойно за възхищение. Колко деца са минали през ръцете ви?

— Трудно е да се прецени. Някои бяха при нас с години, други само за седмици. Много от тях бяха на милостта на съдилищата за малолетни. Сърцето ми се късаше, когато дойдеше разпореждане детето да се върне в друг приют, при родител или пък нещо друго, точно когато започвахме да свикваме с него, а и то започваше да свиква с дома ни. Винаги съм казвала, че за да даваш подслон на такива деца, трябва да имаш не само голямо сърце, но и железни нерви. Съпругът й я хвана за ръката и каза:

— Веднъж направихме преброяване. Общо тридесет и осем деца. Може да се каже, че сме отгледали седемнайсет от тях. Тези, които живяха в дома ни достатъчно дълго, та това да им окаже влияние. От две години до… например едно от децата го гледахме четиринайсет години. — Той се обърна към стената и посочи снимката на момче в инвалидна количка. Крехка физика и очила с дебели стъкла. Китките му бяха изкривени неестествено, както и усмивката. — Това е Бйни.

— Невероятно — каза Бош, извади химикалка и бележника си и го отвори на нова страница. Точно тогава мобилният му телефон записука.

— Телефонът ми — обясни Бош. — Не обръщайте внимание.

— Няма ли да отговорите?

— Могат да ми оставят съобщение. Не мисля, че връзката е особено добра толкова близо до планината.

— Е, да, ние се радваме, че имаме поне телевизия. Бош се усети, че коментарът му е ненужен и че сигурно ги е засегнал.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така. А дали бихте могли да ми разкажете какви деца имахте в къщата си през осемдесета?