Пясъците на времето
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Михайлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъците на времето». Краткое содержание книги:
За първи път в живота си Меган не можеше да се моли. Слушаше ли Бог там горе?
Тя се мушна в спалния чувал, който й бе дал Феликс, но сънят бе така далечен, както студените звезди, които виждаше през тесния прозорец.
„Какво правя тук? — питаше се Меган. Мислите й я върнаха назад в манастира… в сиропиталището. А преди сиропиталището? — Защо съм била оставена там? Наистина не вярвам баща ми да е бил смел войник или голям бикоборец. Но няма ли да е чудесно да зная?“
Когато Меган се унесе в сън, почти се зазоряваше.
В затвора в Аранда де Дуеро Лучия Кармине беше знаменитост.
— Вие сте голяма риба в нашето малко езерце — каза й пазачът. — Италианското правителство изпраща някой да ви придружи дотам. Бих ви придружил до своята къща, puta bonita.
— Кажете ми… как е приятелят ми?
— Ще оживее.
Лучия произнесе безмълвна благодарствена молитва. Огледа каменните стени на мрачната си сива килия и помисли:
„Как, по дяволите, да се измъкна оттук?“
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Докладът за обира на банката бе предаден по обичайните полицейски канали и едва два часа по-късно един полицейски лейтенант съобщи на полковник Акока за това.
След един час Акока бе във Валядолид. Той беше вбесен от забавянето.
— Защо не ми беше докладвано незабавно?
— Съжалявам, полковник, но въобще не помислихме, че…
— Бил е в ръцете ви и сте го оставили да се измъкне!
— Не беше наша…
— Въведете банковия касиер.
Касиерът бе изпълнен със съзнанието за своята значимост.
— Той дойде до моето гише. По погледа му можех да преценя, че е убиец. Той…
— Не се съмнявате, че човекът е Хайме Миро?
— Ни най-малко. Той даже ми показа афиш със собствения си портрет. Беше…
— Сам ли влезе в банката?
— Да. Посочи към една жена на опашката и каза, че тя е член на неговата банда, но след като Миро излезе, аз я познах. Тя е секретарка, която е редовен клиент и…
Полковник Акока каза нетърпеливо:
— Когато Миро излезе, видяхте ли в коя посока се отправи?
— През главния вход навън.
Разговорът с транспортния полицай не бе по-резултатен.
— Бяха четирима в колата, полковник. Хайме Миро, още един мъж и две жени отзад.
— В каква посока пътуваха?
Полицаят се поколеба.
— Биха могли да тръгнат във всяка посока, след като излязат от еднопосочната улица. Но бих могъл да опиша колата.
Полковник Акока поклати глава пренебрежително.
— Не си давайте труда.
Тя сънуваше и в съня си чуваше гласовете на тълпа от хора, които идваха, за да я изгорят на кладата за обир на банка.
„Това не беше за мен. Това беше за каузата.“ Гласовете се засилваха.
Меган отвори очи и седна, гледайки непознатите стени на замъка. Гласовете бяха истински. Идваха отвън.
Тя стана и се втурна към тесния прозорец. Точно отдолу, пред замъка имаше войнишки лагер. Изведнъж я обхвана паника.
„Открили са ни. Трябва да намеря Хайме.“
Побърза към стаята, където бяха спали той и Ампаро и погледна вътре. Беше празна. Изтича надолу по стълбите в хола на първия етаж. Хайме и Ампаро стояха близо до залостената входна врата, шепнейки.
Феликс изтича при тях.
— Проверих отзад. Няма друг изход оттук.
— А задните прозорци?
— Твърде малки са. Единственият изход е през предната врата.
„Където са войниците — помисли Меган. — Хванати сме в капан.“ Хайме каза:
— Просто лош късмет, че войниците са избрали това място за лагеруване.
— Какво ще правим? — пошепна Ампаро.
— Нищо не можем да направим. Ще трябва да стоим тук, докато си отидат. Ако…
В този момент се почука силно на вратата. Заповеднически глас извика:
— Отваряйте там вътре!
Хайме и Феликс размениха бързи погледи и без да продумат, извадиха пистолетите си. Гласът извика отново:
— Знаем, че има някой вътре. Отворете.
Хайме каза на Ампаро и Меган:
— Отстранете се от пътя.
„Безнадеждно е — помисли Меган, докато Ампаро заставаше зад Хайме и Феликс. — Отвън трябва да има двадесет въоръжени войници. Нямаме никакъв шанс.“
Преди другите да успеят да я спрат, Меган отиде бързо до вратата и я отвори.
— Благодаря на Бога, че дойдохте! — възкликна тя. — Трябва да ми помогнете.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Офицерът изгледа Меган с изненада.
— Коя сте вие? Какво правите тук вътре? Аз съм капитан Родригес. Търсим…
— Точно навреме идвате, капитане. — Тя сграбчи ръката му. — Двете ми малки момчета имат тиф. Трябва да ги заведа на лекар. Трябва да ми помогнете.
— Тиф?
— Да — Меган до дърпаше за ръката. — Ужасно е. Те горят. Покрити са с рани и са много зле. Нека влязат вашите хора и ми помогнат да ги заведем до…