Петият слон
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петият слон». Краткое содержание книги:
Сега няма нищо освен присъщото си хитроумие и мрачния панталон на вуйчо Ваньо (само не питайте как се сдоби с него). Наоколо е заснежено. И мразовито. А ако той не успее да прекоси гората, за да се върне в цивилизацията, ще има ужасна война. Но по следите му тичат чудовища. Те са умни. Те са бързи. Те са върколаци. И го настигат. Сам Ваймс няма време, няма късмет, а вече няма и въздух в дробовете си…
„Петият слон“ е новият роман за Света на Диска, това е история за джуджета, дипломация, заговори и големи буци мас.
— Хайде на бас, че ако изсечем проклетата вишнева градина, ще можем да си направим страхотна площадка за пързаляне с ролери…
— Не.
— А защо да не построим парник? Ще си отглеждаме ананаси.
— Не.
— Ако продадем имението, ще си купим голям апартамент в Начук…
— Тук е нашият дом, Ирина — напомни най-възрастната. — Ах, този дом на загубени илюзии и угаснали надежди…
— Там ще ходим на танци и други забавления…
— Често си спомням времето, когато живяхме в Начук — мечтателно промълви средната сестра. — Тогава беше по-хубаво…
— Преди всичко беше по-хубаво — натърти най-възрастната.
Най-младата въздъхна и се загледа през прозореца. И зяпна.
— Някакъв мъж тича през вишневата градина!
— Мъж ли?! Какво би могъл да търси тук?
Най-младата примижа, за да вижда по-добре.
— Според мен търси… панталон…
— Ах — обади се унесено средната сестра. — Тогава и панталоните бяха по-хубави.
Бързащата глутница спря в една леденосиня долина, когато въздухът затрептя от далечен вой. Ангуа изприпка обратно до шейната, захапа торбата с дрехите си, изгледа косо Керът и изчезна сред високите преспи. След минута се появи отново, закопчавайки ризата си.
— Волфганг пак е принудил някой нещастник да участва в играта — започна тя решително. — Ще сложа край на тези глупости. Беше зле и докато баща ми поддържаше традицията, но той поне играеше честно. А Волфганг мами. Жертвите му никога не печелят.
— Да не е същата игра, за която си ми разказвала?
— Същата е. Но татко играеше по правилата. Ако бягащият беше съобразителен и пъргав, получаваше четиристотин крони и татко вечеряше с него в замъка.
— А когато губеше, татко ти сигурно вечеряше с него направо в гората…
— Много ти благодаря, че си направи труда да ми напомниш.
— Исках този път да не се държа мило.
— Май ще се окаже, че имаш вродена дарба за това — озъби се Ангуа. — Опитвах се да обясня, че той не заставяше никого да играе. Нямам намерение да се оправдавам. Бях ченге в Анкх-Морпорк и научих един от девизите на града: „Тук може и да не те убият“.
— Всъщност гласи…
— Керът! Знам какво гласи девизът. А девизи на нашия род е „Хомо хомини лупус“. Тоест „Човек за човека е вълк“. Каква тъпотия… Нима хората са кротки, свенливи и задружни, а убиват само за да се нахранят? Не, разбира се! Хората мразят върколаците, защото виждат вълка в нас, а вълците ни ненавиждат, защото съзират човешката ни същност… И аз изобщо не им се сърдя за това!
Ваймс не се втурна към къщата, а свърна към плевнята. Все нещо щеше да намери там. И два-три чувала биха му свършили работа. Мнозина са склонни да подценяват свойството на замръзналото бельо да претрива кожата.
Тичаше вече половин час. Е, по-точно двадесет и пет минути. Другите пет прекара в куцукане, хъркане, притискане на длани към гърдите си и размисъл какви ли са симптомите на инфаркта.
Вътрешността на плевнята беше… ами като в плевня. Имаше струпано сено, прашни фермерски инструменти и принадлежности… и няколко протъркани чувала, окачени на пирони. Ваймс жадно докопа единия.
Зад него вратата изскърца. Той се обърна светкавично, притиснал чувала към корема си. Видя три жени в унило тъмни дрехи. Оглеждаха го съсредоточено. Едната държеше в треперещата си ръка кухненски нож.
— Да не сте дошъл да поругаете честта ни? — попита тя.
— Госпожо!… Преследват ме върколаци!
Трите се спогледаха. И чувалът изведнъж му се стори прекалено малък.
— А… дали това ще заеме целия ви ден? — осведоми се друга от жените.
Пръстите му конвулсивно се вкопчиха в зеблото.
— Госпожи, моля ви! Имам нужда от панталон!
— Виждаме.
— И оръжие, и ботуши, стига да ви се намират! Моля ви…
Те събраха глави за кратко съвещание.
— Имаме мрачния и безполезен панталон на вуйчо Ваньо — сподели едната колебливо.
— Той го носеше рядко — добави другата.
— Пък аз държа брадва в шкафа с чаршафите — съобщи най-младата и се озърна гузно към другите две. — Просто за всеки случай, няма защо да ме зяпате така! Не съм се развъртяла да сека вишни, нали?
— Ще ви бъда много благодарен. — Ваймс претегли мислено хубавите, но стари дрехи, позахабения им дворянски вид. И изигра единствения си коз. — Аз съм негова светлост дукът на Анкх, макар да ми е ясно, че в момента този факт не е…
Последва тригласна въздишка.
— Анкх-Морпорк!
— С великолепната опера и чудесните сбирки в галериите!
— И прекрасните улици!
— Истинска съкровищница на културата и изтънчеността, където има изобилие от достойни неженени мъже!