Пазителят на монетния двор

— Защо?

— Племенницата ви сигурно изгаря от нетърпение да чуе какво е станало.

Той обаче вече мислеше за нещо друго.

— Всичко това беше нежелано отвличане на вниманието ми от главния въпрос — разгадаването на проклетия шифър. Напрягах мозъка си, но все още не мога да го проумея.

През следващите няколко седмици Нютон постигна малък напредък с шифъра и един ден, когато бяхме в кабинета, това ме накара да му предложа да потърси помощ от доктор Уолис от Оксфорд. Нютон отхвърли предложението ми с презрение и присмех.

— Да поискам помощ от Уолис? — недоверчиво попита той, галейки котарака. — По-скоро бих помолил за мнение Мелхиор. Едно е да вземеш назаем книги от някого, но съвсем друго е да използваш ума му. Да отида при него, да хвана ръката му и да призная, че съм затруднен с шифъра? Той ще обърне небето и земята, за да направи нещо, което аз не съм могъл, и после ще разкаже на целия свят. Непрестанно ще ми го натяква. Предпочитам да забия кинжал в сърцето си, отколкото да му позволя да ме тормози. — Нютон кимна ядосано. — Но имате право, че ми предлагате това, защото ще пришпори мозъка ми да измисля решение на загадката. Нямам намерение да хленча като некадърен аритметик, който упражнява наученото или видяното, но ако сбърка, не знае как да намери грешката и да я поправи, и ако му зададеш по-сложна задача, напълно се обърква. Да, вие ме окуражавате да разсъждавам пъргаво и правилно за честотата на повторение на числата. Кълна се, че няма да намеря покой, докато не разнищя загадката.

Забелязах, че колкото по-умен е един човек, толкова е по-сигурен в убедеността си, че може да реши загадка, с която не може да се справи никой друг. Това показваше правилността на теорията на Платон, че познанието включва вяра, но отива отвъд нея.