Жрицата на змията

Гората зашумя заплашително като пред надигаща се буря. Или не, по-право като приближаващ горски пожар, който фучеше, пращеше, вдигаше вихрушки от бръмбари и пеперуди, подгонил бялото горско население.

Това можеше да бъде само едно — черната смърт! Нищо друго!

Забравил всичко — зверовете, дивите амазонки, смъртната присъда — Утита се втурна по пътеката, смеси се с обезумелите животни. Случайно тапирът, който бягаше редом с него, го блъсна в храстите. Главата му се удари в един дънер. Той опита да се изправи, но падна отново. И отново се надигна. Защото чу зловещите крясъци на птиците-мравелови. Помъкна се, залитайки, като че ли бе изпил цяла кратунка огнена вода.

Тогава видя.

Огромна колона от едри черни мравки с червени глави, подобни на безкрили оси, пресичаше пътеката, източваше се в няколко потока като потекла жива лава.

Мравки, които те карат да плачеш — тъй ги наричат индианците.

Той притича по тях десетина крачки, но се върна като попарен назад. Грозното живо наводнение беше заляло цялата пътека. Не можеше да го прекоси. Ето враговете попълзяха по краката му, забиха ненаситните си челюсти в плътта му. Утита отскочи назад, изрони с ръце от краката си вкопчаните насекоми и търти да бяга. След двеста крачки пак спря. Нова река от забързани мравки препречи пътя му. Сякаш не живи същества, а метален поток, който извираше от шубраците и се вливаше със зловещо шуртене в другия шубрак отсреща.

Сега накъде? Нямаше време за губене. Къде да е — само да не стои на едно място, да не чака бездеен гибелта си. Той се спусна по пътеката към реката, следван по петите от настървените пълчища.

Два тапира потърсиха едновременно спасение от пъплещата смърт в реката. Утита се приготви да скочи подире им. В този миг единият тапир измуча. Човекът се закова до самия бряг. Водата порозовя. Закипя. Замятаха се безброй люспести гърбове с червени кореми. Пак пиранхи! Гъмжило! Тапирите свиха към брега. Но не го достигнаха. Потънаха на пет метра от него, превърнати в бели скелети.

Утита се обърна с лице към гората, обезумял от ужас. Зловещата заплаха се надигаше отвред, настъпваше като черен потоп. Мравките обграждаха всичко живо, което им се мернеше на пътя. Изгризваха мигновено всяка гъсеница, бръмбар, паяк, жаба. Пълзяха по земята, по стволовете, по листата, по лианите. Гората почерня, скри се под траурна премяна.

Една блестяща игуана опита да се спаси към върха на съседното дърво, но скоро падна, отрупана с рояк гризещи насекоми.

Четириметрова боа се измъкна от дупката си, заизвива се, замята се диво. Но не успя да избегне отредената й участ. Когато черното лъскаво гъмжило се отдръпна, от нея бе останал само белият гръбнак.

По тънката лиана, проточена между две гигантски сейби, опитваше да се спаси тромав ленивец. С последни сили, едва-едва, като скован, той преместваше ту едната, ту другата лапа. Пълзеше като някакъв охлюв-исполин, увиснал с гърба надолу. Нима се надяваше на спасение той, когато толкова по-пъргави твари загиваха. Само очите му издаваха ужаса, който го душеше. Те се въртяха бързо, широко отворени, мигаха, докато заловените крайници едва се придвижваха. Мравките го покриха, превърнаха го в блестящ черен грозд. Ленивецът запищя жално. Опита някаква своя хитрост. Отпусна се, блъсна се от клон в клон и се строполи на земята. Отгоре му се налепиха нови гризещи пълчища. Сега той намисли да се покатери на близкото дърво. Запълзя мудно по корем като чудновата къдрава костенурка, заби острите си нокти в кората, но не можа повече. Силите не му достигнаха. Остана там…