Картел
- Автор: Сулитцер Поль-Лу
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Картел». Краткое содержание книги:
Гантри взе от ръцете й чашата с кафе, сграбчи я в обятията си и я понесе към стаята.
— Пусни ме!
Усещането, че в сравнение с него не е нищо повече от категория „перо“, вбеси Зенаид. Тя започна да се дърпа, ала мигом бе просната върху леглото. Ритниците й се разминаха с целта, но за сметка на това едно от крошетата й се стовари право в устата на Гантри. Трийсетина сякаш безкрайни секунди двамата мълчаливо се бориха. Той беше надарен е невероятна сила и гъвкавост и в крайна сметка Зенаид се озова с лице, забито в скъсаните чаршафи, напълно неспособна да помръдне под смазващите я деветдесет килограма мускули.
— Негодникът, който ще ме изнасили, още не се е родил.
Чу смеха му.
— Нямам и намерение да се опитвам.
— Тогава на какво си играем?
— Сключихме облог. Ти го загуби, така че плащай.
Една любовна нощ, ако успееше да й докаже, че инцидентът в Милуоки и аферата „Обауита“ са свързани.
— Не си доказал абсолютно нищо, Гантри.
— Знаеш, че съм прав.
Той я пусна и легна до нея. Зенаид се замисли. Не, Гантри не грешеше. Вярно, не бяха открили никакво категорично доказателство, но трябваше да признае, че вече и без това бе убедена.
— Да приемем — каза тя.
— Говори по-ясно, нищо не чувам.
Тя се обърна настрана и се облегна на лакът.
— Къде отиваме?
— Мистерия и пълна мъгла.
— Кой е този някой, на когото искаш да зададеш два-три интересни въпроса?
— Два ще са напълно достатъчни, но трудно бих могъл да му ги задам по радиото или по телефона.
— Нямаш ли ми доверие, Гантри?
Той протегна ръце и ги сключи над главата си — лежеше по гръб. Сцепената му от удара й устна кървеше.
— Да приемем, че съм загубила облога. Запъртъка Макнълти ще бъде тук най-много след два часа и половина. Не е достатъчно, за да покрие сметката за цяла любовна нощ.
— Приемам и капаро.
От яда й, който Гантри бе предизвикал с мълчанието си, не остана и следа. Протегна ръка и започна да го съблича.
В съответствие с уговорката им той дори не помръдна, тъй като облога беше загубила тя.
Почти не помръдна.
Истината е, че съм напълно пощуряла по това пернато.
— Макартър — каза той. — Джеймс Доре Макартър. Само трима души знаеха, че се познаваме. Той, аз й Лети.
— Значи станахме четирима.
— Добре дошла в отбора.
— Защо точно той?
— Гледала ли си мачове по тенис? Мислиш ли, че би могла да познаеш сервиса на Макенроу, бекхенда на Едберг и правия удар на Лендъл, дори ако виждаш само ръката им, ракетата и топката?
— Вероятно. Забравяш двойния бекхенд на Джими Конърс.
— Същото е и при финансите, Зенаид. Винаги можеш да познаеш даден стил. Имам предвид само този на светилата, естествено.
— Искаш да кажеш, че фамозната безупречно създадена машина е творение на Макартър?
— Или на някой, който е бил негов ученик, когото той е обучил.
— Това ли е първият от двата въпроса, който искаш да му зададеш?
— Да.
— А вторият?
Гантри се поколеба. Мълчание.
— Напълно съм съгласна с теб — кимна Зенаид. — Като нищо бих могла да бъда шпионин, изпратен ти от хората, които с такъв замах купуват яхти и хеликоптери. И то само за да чуя от устата ти името на Макартър.
— Именно — съгласи се той спокойно.
— Така бих научила защо са ме насочили към теб, защо Манти ми разигра такъв театър, защо не ме убиха нито в апартамента ми в Милуоки, нито в Мисиками, нито по време на пътуването ми. Защо са искали двамата да се срещнем. Защо искат на всяка цена да те забъркат в история, която не те засяга. Пропуснах ли нещо?
— Да. Как да се измъкнем от този смъртоносен капан? Но това, разбира се, е само незначителна подробност.
Зенаид целуваше Гантри, ближейки с връхчето на езика си раната на устната му. Чувството й за вина се разсейваше с всеки изминал миг. А я бе тормозило дни наред. Всичко беше ясно (така е думата де). Не тя бе въвлякла Гантри в тази история; други желаеха той да бъде въвлечен в нея; тя и Гантри бяха жертви. И нищо чудно всичко да е насочено най-вече срещу Гантри. Просто са си послужили с мен.
— Толкова много врагове ли имаш, Гантри?
— Е, не са ми известни такива, които са способни да подновят войната в Тихия океан с едничката цел да ме унищожат.
— Втори рунд — заяви тя. — Остава ни още цял час.
На всичкото отгоре не можеше да се отърси от натрапчивото предчувствие, че ги застрашава смъртна опасност.
Може би вече знаеха, че са на сушата. Ще видиш вратата да се отваря и на мига най-малко петдесет души ще започнат да ни тъпчат с олово. Или пък ще ни чакат другаде, някъде по пътя. Искрено казано, мъничко ме е страх. Беше почти същият страх, който изпита в Милуоки при вида на разбитата външна врата.