Кървави кости
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кървави кости». Краткое содержание книги:
Тя получава две задачи, които ще накарат дори закалената в борбата с вампирите Екзекуторка да се съмнява в способностите си: вдигането на цяло гробище двестагодишни трупове и разгадаването на убийството на трима тийнейджъри от Мисури, извършено по невиждан до момента начин…
Погледнах към него, за да се уверя, че ахва по същата причина като мен. Зад нас нямаше нови чудовища, просто силата на двете вампирки.
— С какво се занимавате, бе хора, държите странноприемница за всички вампири над петстотин години ли? — попитах аз.
Всички се обърнаха към мен. Двете вампирки се усмихнаха особено неприятно. Гледаха ме сякаш съм някакъв вид бонбон и се чудят какъв е пълнежът ми. Мек и лепкав или твърд с ядка в средата? Случвало се бе мъже да ме разсъбличат с поглед, но никога не беше имало нещо, което се опитва да си ме представи без кожата. Блях.
— Имаш ли да добавиш нещо? — попита Янос.
— Не можете просто да довлечете двойка непълнолетни момичета и да очаквате, че няма да направим нищо.
— Точно обратното, Анита, очакваме от вас да направите много неща.
Не ми хареса как го формулира.
— Какво би трябвало да означава това?
— Първо, младите жени не са непълнолетни, нали така, момичета?
Втората девойка само го изгледа. Лиса поклати глава, все така взряна в пода.
— Кажете й възрастта си — нареди Янос.
Никоя от тях не отговори. Айви дръпна достатъчно силно, че да накара русото момиче да извика.
— Осемнадесет, на осемнадесет съм.
Тя се строполи на пода като ридаеща купчинка и вампирите я пуснаха.
Една от жените каза:
— А сега твоите години.
Гласът й беше като тих гръм, предупреждение за приближаващата буря.
Очите на второто момиче се разшириха иззад очилата.
— На деветнадесет съм — зад гнева й вече прозираше страх.
— Добре, пълнолетни са, но ако е против волята им, това си остава така, независимо от възрастта — казах аз.
— Нима ще се правиш на полицайка, Анита? — попита Янос. Звучеше развеселен.
— Няма просто да стоя и да гледам как ги наранявате.
— Имаш високо мнение за себе си, Анита. Уверена си. Това ми харесва. Винаги е много по-забавно да пречупиш някой силен. Слабаците се превиват и плачат, и подсмърчат, но храбреците, те почти настояват да ги нараниш — той пристъпи към мен, протягайки една бяла паешка ръка. — Искаш ли да те нараня?
Спомних си предупреждението да не използвам оръжие, но майната му. Щях да извадя браунинга.
Внезапно Жан-Клод беше там и държеше китката на Янос. Янос изглеждаше впечатлен. В интерес на истината, аз също. Не го бях видяла да се движи и явно същото важеше за вампира. Готин номер беше.
Позволих на ръката си да се отпусне, макар да бях убедена, че ако извадя пистолета, ще се почувствам по-добре. Но целта на тазвечерното упражнение не беше да ме накара да се чувствам по-добре, а да останем живи.
— Никой от нас да не пострада, такова беше обещанието — каза Жан-Клод.
Янос измъкна китката си от хватката му бавно, почти провлачено, сякаш се наслаждаваше.
— Щом Серефина даде обещание, го спазва.
— В такъв случай какво правят тук младите жени?
— Тези двамата — Янос посочи към Лари и мен — наистина ли не биха стояли и гледали безучастно как ще пострадат непознати?
Звучеше изненадано, но не нещастно от това.
— За съжаление, да — отвърна Жан-Клод.
— И ако се включат в свадата, ти ще се включиш, за да я защитиш? — попита Янос.
— Ако трябва.
Янос се усмихна и успях да чуя как кожата му изскърца от напрежението да задържи костите му.
— Прекрасно.
Видях как по гърба на Жан-Клод премина тръпка, сякаш е бил хванат неподготвен. Аз бях просто объркана.
— Двете млади жени дойдоха по собствено желание в къщата ни. Знаеха какво представляваме и се съгласиха да ни помогнат да забавляваме гостите си.
Погледнах към второто момиче.
— Вярно ли е?
Една от вампирите пазачки докосна рамото й, леко, но достатъчно.
— Дойдохме по собствено желание, но не знаехме…
Ръката на вампирката стисна. Лицето на момичето се изкриви от болка, но не издаде звук.
— Дойдоха по собствената си свободна воля и са на нужната възраст — каза Янос.
— И какво следва сега? — попитах аз.
— Айви, окови тази ето там — той посочи към някакви обвити с кожа окови отляво на вратата.
Айви и Брус вдигнаха девойката, изправиха я на крака и я поведоха залитаща към стената.
— С гръб към стаята, моля.
Пристъпих към Жан-Клод и прошепнах, макар добре да знаех, че ще чуят.
— Това не ми харесва.
— Нито на мен, ma petite.
— Можем ли да го спрем, без да нарушим примирието?
— Не и ако не ни наранят директно, не можем.
— Какво ще стане, ако аз наруша примирието?
— Най-вероятно ще се опитат да ни убият.
В стаята имаше пет вампира, три от тях по-стари от Жан-Клод. Щяхме да умрем. Проклятие.
Русото момиче ридаеше и се бореше, дърпайки ръцете си, докато вампирите я оковаваха за стената. Пищеше и се дърпаше толкова яростно, че ако не беше кожената обвивка щеше да си разкървави китките.