Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
Беше твърде изтощена, за да може да проговори или да се движи, но усети тежестта на Джак, отпуснал се върху нея, с кокалестите му бедра върху нейните, с гръдта му, смачкала меките й гърди, с устата му до ухото й, пръстите му — заплетени в косата й. Помисли си смътно: ето какво трябва да е, между мъже и жени; ето защо всички вдигат толкова шум за това; ето защо мъже и жени се обичат толкова.
Дъхът на Джак затихна и се изравни, а тялото му се отпусна съвсем. Беше заспал.
Тя извърна глава и го целуна по лицето. Не беше много тежък. Искаше й се да остане така, заспал върху нея, цяла вечност.
Тази мисъл я накара да се опомни.
Днес бе денят на сватбата й.
„Боже Господи“, помисли си тя, „какво направих?“
Заплака.
След малко Джак се събуди.
С изгаряща нежност пресуши сълзите по бузите й.
— О, Джак, искам да се омъжа за теб — промълви тя.
— Точно това ще направим, тогава — отвърна той с нескрита радост в гласа си.
Беше я разбрал погрешно и от това стана й още по-зле.
— Обаче не мога — простена тя, а сълзите й рукнаха като река.
— Но след това…
— Знам…
— След това, което стана, трябва да се омъжиш за мен!
— Не мога — повтори тя. — Изгубих всичките си пари, а ти нямаш нищо.
Той се надигна на лакти.
— Имам ръцете си — каза пламенно. — Аз съм най-добрият ваятел на камък на мили околовръст.
— Ти си прогонен…
— Все едно. Мога да работя на всеки строеж на света.
Тя поклати тъжно глава.
— Не е достатъчно. Трябва да мисля за Ричард.
— Защо? — възмути се той. — Какво общо има всичко това с Ричард? Той може да се грижи сам за себе си.
Изведнъж Джак заприлича на обидено хлапе и Алиена си даде сметка за разликата във възрастта им: беше с пет години по-млад от нея и все още си мислеше, че има право да бъде щастлив.
— Докато татко умираше, аз се заклех пред него, че ще се грижа за Ричард, докато стане граф на Шайринг.
— Но това може да не стане никога!
— Обаче клетвата си е клетва.
На лицето на Джак се изписа объркване. Смъкна се от нея и омекналият му пенис се измъкна от утробата й. Заболя я от усещането. С тъга си помисли, че никога повече няма да го усети в себе си.
— Не може да го казваш сериозно — заговори той. — Една клетва е само думи! Нищо не е, в сравнение с това. Това е истинско, това сме ти и аз. — Погледна гърдите й, после се пресегна и докосна къдравите косми между краката й. Беше толкова мъчително, че го усети като удар с камшик. Той видя как потръпна и спря.
За миг бе на ръба да каже: Да, добре, хайде да избягаме заедно още сега, и може би ако бе продължил да я гали, щеше да го изрече. Но разумът се върна.
— Ще се омъжа за Алфред.
— Това е нелепо.
— Това е единственият начин.
Той заби поглед в нея.
— Просто не ти вярвам.
— Истина е.
— Не мога да се откажа от теб. Не мога, не мога. — Гласът му затрепери и той едва сподави плача.
Опита се да го вразуми, да убеди всъщност по-скоро себе си, отколкото него.
— Какъв смисъл има да престъпя клетвата към баща си, за да дам брачна клетва на теб? Ако наруша първата клетва, втората няма да значи нищо.
— Все ми е едно. Не ти искам клетвите. Просто искам да сме заедно завинаги и да правим любов всеки път, щом го пожелаем.
Беше представата на осемнайсетгодишен за брака, разбра тя, но го премълча. Щеше с радост да я приеме, ако беше свободна.
— Не мога да направя каквото искам — каза с тъга. — Не съм господарка на съдбата си.
— Това, което правиш, е грешно. Искам да кажа, зло. Да се откажеш така от щастието си е все едно да метнеш диамант в океана. По-лошо е от всякакъв грях.
Изведнъж я порази мисълта, че майка й щеше да е съгласна с тези думи. Не беше сигурна откъде го знаеше. Потисна мисълта в себе си.
— Никога няма да мога да съм щастлива, дори с теб, ако трябва да живея с угризението, че съм нарушила клетвата пред баща ми.
— Интересуват те повече баща ти и брат ти, отколкото аз — каза той и за първи път прозвуча сприхаво.
— Не…
— Какво тогава?
Явно беше настроен да спори, но тя обмисли въпроса сериозно.
— Предполагам това означава, че клетвата ми пред баща ми е по-важна от любовта ми към теб.
— Нима? — възкликна той невярващо. — Наистина ли?
— Да, наистина — отвърна тя с натежало сърце и думите прозвучаха като погребален звън.
— Значи няма какво повече да си кажем.
— Само… че съжалявам.