Мисията на посланика

„Висшите магове бяха сигурни, че подобна опасност не съществува. Както и лорд Марон и останалите посланици, които са живели тук. Дали тези семейства са криели намеренията си с надеждата, че един ден майка или аз ще пристигнем в Сачака?“

Той се замисли за пръстена в джоба си. „Дали не трябва да опитам да се свържа с майка?“ В стаята непрекъснато влизаха и излизаха роби. Те не изглеждаха изненадани, че го виждат. Първия път, когато се опита да използва кръвния пръстен на майка си, едва успя да го скрие навреме под корицата на бележника си. Дали ако го видят, щяха да решат, че се опитва да ги издаде и щяха да му го вземат?

„А и тя какво ли ще ми каже тя? Сигурно да се върна в Дома на Гилдията и да оставя Денил да се погрижи за всичко. Сега изобщо няма да й е трудно да убеди Гилдията да нареди връщането ми у дома“. В гърдите му се надигна познатото бунтарско чувство, но то се разнесе бързо. „Тя се оказа права — напомни си той. — За мен е твърде опасно да бъда тук. И въпреки това, нещо ми подсказва, че връщането ми в Дома на Гилдията не е правилното решение. Щом Тивара ми спаси живота, значи ме иска жив и очевидно не би искала да отида…“

Вратата рязко се отвори и накара Лоркин да подскочи. Но на прага застана Тивара. Както всеки път, щом я зърнеше и сега не можеше да не си помисли колко загадъчна и екзотична е тази жена. Сега обаче тя не застана пред него с наведена глава. Нито пък се просна на пода. Вместо това го изгледа развеселено, с уверено и спокойно изражение на лицето.

„Което определено е някакъв напредък“ — реши той.

— Как си? — попита тя, мръщейки се на миризмата.

— Все още дишам — отвърна той. — Макар да ми коства големи усилия. Сега ще ми обясниш ли какво става?

Тя се усмихна леко.

— Да. Излез навън.

Той я последва в голямата работилница от другата страна на вратата. Четири робини седяха до една голяма маса и го гледаха с нескрито любопитство, но без капчица доброжелателство в погледите. Двете бяха на възрастта на Тивара, а останалите бяха по-стари, макар да бе трудно да се разбере дали бръчките са от тежката работа и слънцето или от напредналите години. Когато ги погледна, те извърнаха глави, но се сепнаха и отново се обърнаха към него. „Сякаш го правят по навик. Тивара обаче трябваше да се преструва, че е робиня. Според мен… Мисля, че тези жени са израснали като робини, а Тивара е родена свободна“.

— Седни — покани го тя и му посочи една табуретка до масата. След като той се настани, тя седна срещу него. — Бих ти представила останалите, но винаги е по-безопасно, ако не се споменават имена. Мога само да ти кажа, че с тези жени си в безопасност.

Лоркин им кимна учтиво.

— Тогава ви благодаря за помощта.

Четирите не казаха нищо, само повдигнаха вежди и се спогледаха.