Tursi se
- Автор: lovech
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Tursi se». Краткое содержание книги:
Четири-пет момчета хвърлят няколко последни коша на буренясалото баскетболно игрище зад сградата. Дворът е неосветен, в тъмното вече не се вижда и хлапаците си тръгват, като си подвикват, дриблират с топката и си я подават един на друг. Щом се скриват от погледа му, Морис пали колата и завива в алеята, успоредна на сградата. Не включва фаровете и си мисли, че малкият черен пикап е идеален за целите му. Паркира го така, че да е залепен до задната стена на постройката, близо до табела с избледнял надпис: „САМО ЗА СЛУЖЕБНИ КОЛИ“. Изключва мотора, слиза и вдишва юнския въздух, ухаещ на трева и на детелина. Чува песента на щурците и бръмченето на колите по околовръстното шосе, но е сам-самичък сред наскоро падналия мрак.
„Благодаря, господин Макфарлънд. Благогъзя ти.“
Взема от пикапа инструментите и саковете и тръгва към буренясалия празен парцел зад бейзболното игрище, на което в юношеството си беше изпуснал толкова много лесни топки. Изведнъж му хрумва нещо и се връща. Опира длан на тухлената стена, все още топла от горещото слънце, прикляка и отскубва плевелите пред едно от прозорчетата на мазето (на които не е закован шперплат), за да надникне вътре. На светлината на пълната, току-що изгряла оранжева луна различава сгънати столове, масички и купища кашони.
Смяташе да скрие тетрадките в гардероба си в „Резиденция «Дървеница»“, но сега си дава сметка, че е рисковано. Господин Макфарлънд може да претърси стаята му по всяко време — такива са правилата. Младежкият център е много по-близко до заровения сандък, а мазето, пълно с всевъзможни вехтории, е идеалното скривалище. Ще складира тук тетрадките и периодично ще взема по няколко, за да ги чете в стаята си. Кльощав е и ще успее да се промъкне през прозорчето, макар и малко трудно. От вътрешната му страна се вижда заключалка, но едва ли ще е трудно да я разбие и да го отвори. Една отвертка сигурно ще свърши работа. Не се сети да вземе отвертка, но във „Всичко за дома и градината“ има колкото щеш. А и в „Зоуни“ зърна малък набор инструменти.
Привежда се към мръсния прозорец и внимателно го оглежда за датчици на охранителна система (в щатския затвор научаваш много полезни подробности за проникването с взлом), обаче не вижда. Да не би системата да е с контактни точки? Те не се виждат, а понякога не се задейства аларма.
Оглежда прозорчето още няколко секунди, после неохотно се изправя. Надали такава стара сграда е оборудвана с алармена система — несъмнено ценните вещи отдавна са преместени на друго място, — но все пак не смее да рискува.
По-добре да се придържа към първоначалния си план.
Грабва инструментите и саковете и отново тръгва към празния парцел, като заобикаля бейзболното игрище. Там ще е като на ярко осветена сцена, но щом навлезе в храсталака, пълната луна ще му съдейства.
Пакетчето от чипс, което миналия път му помогна, вече го няма и той трудно намира пътеката. Лута се из храстите зад бейзболното игрище (където в детството си беше унижаван неколкократно), накрая я открива и тръгва по нея. Скоро чува тихото ромолене на потока и едва се сдържа да не се затича.
„Криза е — мисли си, — мнозина останаха без покрив. Възможно е наоколо да спят бездомници. Ако някой ме види…“
Ако някой го види, ще използва брадвата. Без колебание. Господин Макфарлънд може да го смята за твърде стар, за да е вълк, обаче не знае, че „неговият човек“ вече е очистил трима души, а шофирането не е единственото, което не се забравя като карането на колело.
27.
Ниските дървета са вкопчени едно в друго в борба за слънце и за жизнено пространство, затова лунната светлина почти не прониква през клоните им. Два-три пъти Морис губи пътеката и се лута, докато я намери. Чудесно! Това само потвърждава, че оттук минават все по-малко хора, а ако наистина се загуби, ще се ориентира по ромоленето на потока. Дано само не нагази в отровен бръшлян.
Когато за пореден път стъпва на пътеката, шумът на потока се чува вече съвсем отблизо и след по-малко от пет минути Морис е на брега срещу познатото дърво. Остава известно време под сянката, пронизвана на места от лунната светлина, и се оглежда за признаци на човешко присъствие: одеяла, спален чувал, количка от супермаркет, найлон, опънат върху храстите като импровизирана палатка. Но не, виждат се само поточето, което ромоли в каменното си корито, и дървото на отсрещния бряг, надвиснало над водата. Дървото, което години наред вярно беше пазило съкровището на Морис.