Клубът на мъртвите

— Това е служебно познанство — казах аз и се усмихнах накриво.

— Увличаш се от геодезия?

— Познаваш Алсид?

— Всеки го познава, поне по име. Семейство Ерво са добре известни. Корави мъже. Добри работодатели. Богати.

— Много е свестен.

— Ще идва ли пак насам? Бих искал да се запозная с него. Нямам намерение да асфалтирам общинските пътища до края на живота си.

Виж ти, Джейсън имал планове за живота си.

— Ако го видя пак, ще ти се обадя. Не знам дали ще е скоро, но ако реши да намине насам, ще те уведомя веднага.

— Чудесно — Джейсън се огледа наоколо. — Къде е килимът?

Забелязах петно от кръв на дивана — точно там, където се беше облягал Ерик. Веднага седнах така, че да го прикрия с краката си.

— Килимът? Разлях малко доматен сос върху него. Ядох тук спагети, докато гледах телевизия.

— И ти го занесе на химическо чистене?

Не знаех как да отговоря на този въпрос. Нямах представа дали вампирите са го занесли на химическо, или просто са го изгорили.

— Да — отвърнах с известно колебание. — Обаче казаха, че може и да не успеят да почистят петното.

— Новата настилка изглежда страхотно.

Ченето ми увисна.

— Какво?

Той ме погледна така, сякаш имах умствени отклонения.

— Новата настилка. На алеята ти. Свършили са чудесна работа, изравнена е идеално. Няма нито една дупка.

Веднага забравих за кървавото петно, скочих от дивана, доколкото ми позволяваха силите, и надникнах през прозореца. Не само пътят беше оправен. Пред къщата ми имаше нова зона за паркиране, опасана с ниска декоративна ограда и покрита с най-скъпия чакъл, от онзи, който образуваше идеално сцепление и не се разнасяше встрани от желания участък. Пресметнах колко е струвало всичко това и покрих устата си с длан.