Убиецът на Шута

Когато човек е бил разочарован толкова дълго, надеждата се превръща във враг. Не може да бъдеш съборен на земята, ако не си бил първо издигнат, и се научих да избягвам да се надявам. Когато, някъде към средата на втората година от живота на Пчеличка, Моли започна да ми разправя, че ставала по-силна и можела да държи главата си по-стабилно, кимах и се усмихвах, но само това. Но към края на втората си година тя вече можеше да се преобръща, а скоро след това започна да седи без опора. Растеше, но оставаше мъничка за възрастта си. В третата си година започна да пълзи, а след това да се издърпва, за да се изправи. На четвъртата година щапукаше из стаята: странна гледка — толкова мъничко дете да ходи. На пет подтичваше след майка си навсякъде. Започнаха да ѝ никнат зъбки и издаваше нелепи звуци, които можеше да изтълкува само Моли.

Като че ли я възбуждаха най-странни неща. Мекотата на парче плат или вятърът, раздвижил паяжина, привличаха вниманието ѝ. Тогава Пчеличка махаше диво с ръчички и дърдореше безсмислици. От време на време някоя дума изригваше от устните ѝ в порой от гъргорещи звуци. Беше едновременно влудяващо и мило да чувам как Моли говори на детето, как се преструва, че води въображаем разговор.

По-големите братя и сестри на Пчеличка не ни посещаваха толкова често като преди, защото растящите им семейства и задълженията им ги държаха заети в домовете им. Гостуваха ни когато можеха, което не беше често. Държаха се мило с Пчеличка, но разбираха, че да я съжаляват е безполезно. Тя щеше да е каквато щеше да е. Виждаха, че Моли като че ли е доволна с нея, и вероятно не отделяха повече мисъл за детето, което утешаваше майка им, докато остаряваше.

Хеп, доведеният ми син, идваше и си отиваше по своите странствания като менестрел. Най-често идваше в най-студените месеци, за да прекара един лунен кръг с нас. Пееше и свиреше на гайда, а Пчеличка беше най-жадният слушател, който един менестрел би могъл да си пожелае. Вливаше светлосините си очи в него и малката ѝ уста зяпваше, докато слушаше. Не искаше да си легне, докато той не тръгнеше с нея до стаята ѝ и не изсвиреше някоя тиха мелодия, докато тя заспи. Може би затова той прие Пчеличка такава, каквато беше, и когато гостуваше, винаги ѝ носеше някой подарък — наниз ярки мъниста или меко шалче, извезано с рози.

Най-често идваше Копривка. Виждах, че копнее да държи сестра си, но Пчеличка реагираше на докосванията ѝ също като на моите, тъй че Копривка се примиряваше да е до сестра си, но без да може да се погрижи за нуждите ѝ.

Много късно една нощ излязох от личния си кабинет и минах покрай вратата на детската на Пчеличка. Отвътре струеше светлина и аз спрях; помислих си, че може би Пчеличка е болна и Моли седи с нея. Но когато надникнах, видях, че не Моли, а Копривка седи до леглото на сестра си. Гледаше я тъжно и говореше тихо:

— От толкова години мечтаех да имам сестра. Някоя, с която да споделям мечтите си, да си сплитаме косите една на друга, да се заяждаме за момчета и да се разхождаме заедно. Мислех, че ще те науча да танцуваш и че ще имаме свои тайни, и ще готвим заедно късно през нощта, когато всички други спят. И ето те най-сетне. Но няма да имаме нищо от това, нали? И все пак ще ти обещая, малка ми Пчеличке. Каквото и да се случи с нашите родители, аз винаги ще се грижа за теб.