Краят на нощта

— Благодаря ти, мой човек — подхвърли Скип, когато Тери му предложи последната си цигара. Запали я, дръпна дълбоко, а след това я закрепи внимателно върху филтъра и веднага я забрави. Тери я погледна жадно. — Рокендролът се превръща в музейна култура — продължи Скип. — Също като джаза и рисуването. Нали така? Просто съществува, а ние стоим крачка назад и му се възхищаваме. След като Майлс Дейвис и Пикасо са били на този свят и са си отишли — или Елвис и Дилън, — какво повече може да се каже?

Тери погледна обложката на албума пред Скип.

— Какво ще кажеш за това? „Телевижън“?

— Ще има само бележка — въздъхна критикът. — Чудесна бележка, великолепна бележка, но ще бъде само кратка бележка. Кой ще бъде на първа страница следващата седмица?

Тери се почеса по главата.

— Елвис? Трябва да е Елвис.

— Младият Елвис. Елвис през 1956 година. Елвис по времето, когато се издига. Уайт няма да сложи Елвис от 1977 година на първа страница. Защо да плаши хората. Ще избегне блясъка в стила на Лас Вегас. Ще скрие шкембето, отгледано на средна възраст. Ще покаже Елвис като кльощаво хлапе, когато всичко е било пред него. Ще го представи като велик, но това ще бъде поредният пирон в ковчега.

Тери се замисли.

— Какъв ковчег?

— Ковчегът, в който е нашата музика — уточни Скип. — Ковчегът на рокендрола. — Марлборото на бюрото димеше. Скип го грабна, дръпна дълбоко и прокара кокалестите си пръсти през сплъстената си коса. — Не се връзвай с рокендрола, мой човек — предупреди го. — Хората започнаха да се отнасят към тази музика като към държавна служба — служба, дето ще си я вардиш, докато си жив. А това не е за цял живот. — Той се усмихна, погледна Тери и побърза да извърне очи. — Мислех, че тази вечер ще бъдеш с Даг.

— А — вдигна рамене Тери и се опита да се засмее, въпреки че сърцето му се сви. — Нещо не се получи както трябва.

Скип кимна замислено.

— Даг е неуправляем. Слага ръка на всичко, до което успее да се докопа. Става напълно луд.

— Не е това — отвърна Тери. — Няма общо с наркотиците. — Той замълча и огледа обложката на „Марке Мун“, която все още стискаше. Е, донякъде. Мисти… абе тя тръгна с него.

Скип се замисли.

— Ясно — въздъхна. — Ясно, мой човек. Даг и Мисти. Шантава работа.

— Мислех си, че ми е приятел. — Тери се опита да се засмее, но смехът остана да клокочи някъде в гърлото му. — В Берлин…

— Той не ти е приятел, човече — прекъсна го Скип неочаквано разпалено. — Даг не ти е приятел. Няма значение колко добре си се разбирал с него, докато си писал материала. Даг е рок звезда, мой човек. И от двайсет години да го познаваш, пак няма да ти бъде приятел. Не можеш да го наречеш истински приятел. Не е като Рей и Лион. Нито дори като Били. Защото ако напишеш за него дори едно малко и напълно незначително кофти материалче, отпадаш от класацията, мой човек, и никога повече няма да бъдеш допуснат до него. Можеш да се държиш приятелски с тези типове, но си оставаш приятел с онези на твоята възраст, с които започвате заедно. С такива като Даг е много по-трудно, те са с няколко обиколки напред. Истинското приятелство е с хората на твоя възраст, защото когато всичко се промени и вече не ви свързва единствено любовта към музиката, когато започнат да изникват други въпроси, когато се заговори за егото и за лимузини, за свирки, които правят разни кльощави манекенки, част от теб винаги ще помни откъде си тръгнал, и ти, и те знаете, че на времето сте искали да си говорите единствено за музика, да се запознавате с нови момичета, а не са ви пускали да влезете в шибаното „Спийкизи“. Рано или късно трябва да решиш дали искаш да си сериозен журналист или просто отрепка, която се мотае с групите и от време на време написва по нещо.