Страшни сънища за продан- 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-361-7
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Страшни сънища за продан- 1 част». Краткое содержание книги:
Само дето… с теб сме стари познайници и май си наясно, че това не е съвсем вярно.
Нали?
Е, стига приказки. Може би ще си купиш нещо, а? Макар да обичам всичките си творби, на драго сърце ще ти ги продам, защото ги сътворих специално за теб. Разглеждай ги колкото искаш, но имай едно наум и внимавай.
Най-хубавите са зъбати.
— Ами ако не мога да се свържа? — пита Полин.
Фил посочва първо димящите останки от вана, после — три-четири автомобила, които вече влизат в паркинга на зоната за отдих:
— Няма значение дали ще се свържеш, но се опитай.
Полин прави няколко крачки, после се обръща. Сълзи се стичат от очите ѝ.
— Фил… колко са?
— Не знам. Много. Поне половин дузина. Тръгвай, Поли. Може би има оцелели.
— Много добре знаеш, че няма — изхлипва тя. — Проклетата кола летеше като ракета — добавя и тромаво се закатерва по хълма. На половината път до паркинга (където спират още автомобили) ѝ хрумва ужасяваща мисъл и се обръща — сигурна е, че ще види проснат в тревата стария си приятел и любовник — припаднал е или го е покосил смъртоносен сърдечен удар. Той обаче е на крака и предпазливо обикаля около обгърната от пламъци лява половина от вана. След секунда сваля шикозното си спортно сако с кожени кръпки на лактите. Коленичи и покрива нещо с него. Или дете, или част от трупа на възрастен човек. После се изправя и продължава обиколката.
Полин продължава да се катери по хълма. Хрумва ѝ, че докато през целия си живот и двамата са се опитвали да сътворят красота чрез думите, са робували на една илюзия. Или пък са станали жертва на шега, изиграна на деца, егоистично отказали да пораснат. Да, май е второто. „Глупавите, себични деца заслужават да бъдат напляскани“ — мисли си.
Най-после, задъхвайки се, стига до паркинга, вижда как страниците от „Таймс“ бавно се премятат по тревата под полъха на лекия ветрец и си казва: „Няма страшно. Херман Уок още е жив и пише книга за езика, на който говори Бог. Херман Уок мисли, че тялото отслабва и силите намаляват, но не и думите. Значи това долу е в реда на нещата, нали?“.
Мъж и жена дотичват след нея. Жената започва да снима с мобилния си телефон. Полин Енслин не е изненадана. Вероятно по-късно непознатата ще покаже снимките на приятелите си. После ще пийнат по нещо, ще вечерят и ще разговарят за Божията милост и как за всичко си има причина. Концепцията за Божията милост е чудесна дотогава, докато Той се смилява над теб и погубва други хора.
— Какво се случи? — извиква мъжът; привел се е към нея и крещи почти в лицето ѝ. — Какво става, мамка му?
Стар поет в подножието на хълма — ето какво става. Свалил е ризата си, за да покрие друг труп. Ребрата му се броят през белезникавата му кожа. Той коленичи и разстила дрехата си. Вдига ръце към небето, после ги притиска до главата си.
Полин също е поетеса и е способна да отговори на зяпача на езика, на който говори Бог:
— На какво ти прилича, шибаняко?
На Оуен Кинг и Херман Уок
Болната
„Откъде вземаш идеите си“ и „Как ти е хрумнала тази идея“ са различни въпроси. На първия е невъзможно да се отговори, затова, когато ми го зададат, обръщам всичко на майтап и заявявам, че се снабдявам от магазинчето „Идеи втора ръка“ в Ютика. На втория понякога имам отговор, но в повечето случаи (удивително колко голям е броят им) нямам, защото разказите са като сънищата. Докато ги съчинявам, всичко ми е кристално ясно, обаче като свърша, остават само постепенно избледняващи следи. Понякога си мисля, че всеки сборник с разкази всъщност е съновник, помагащ за разгадаване на подсъзнателните образи, преди да избледнеят. Ето един пример. Не помня как ми хрумна идеята за „Болната“ нито за колко време написах разказа, нито дори къде съм бил, когато го съчиних.
Помня само, че е сред малкото мои разкази, при които от самото начало знаех какъв ще е краят — това ме задължаваше да изградя сюжета така, че да стигна до логичния завършек на историята. Знам, че някои писатели предпочитат да съчиняват творбите си, започвайки от края им (веднъж Джон Ървинг ми каза, че започва романите си, написвайки последното изречение), обаче този метод не ми допада. По принцип предпочитам развръзката да дойде от само себе си — струва ми се, че ако не знам какво ще се случи до края, читателят също ще остане в неведение. Този път извадих късмет, защото настоящият разказ е от онези, при които читателят спокойно може да е една стъпка пред автора.
Вече седмица сънувам един и същ страшен сън, но сигурно е от осъзнатите, тъй като винаги успявам да се изтръгна от него, преди да се е превърнал в кошмар. Този път обаче явно ме е последвал, защото с Елън не сме сами. Под леглото има нещо. Чувам го как дъвче.