Балада

Бях в някакво странно шокирано-ужасено-омагьосано състояние. Досега не бях виждал истински мъртвец, освен по телевизията, а като за пръв път, примерът беше потресаващ. Зачудих се дали трябва да се обадя в полицията. Беше безгрижно от страна на феите да прободат някого и да го захвърлят да лежи така.

— Какво си направил, за да те убият, човеко? — попита Ноала мъртвеца.

Погледнах я. Думите й изглеждаха ужасно състрадателни, особено казани от нея. И тогава осъзнах, че песента на Рогатия звучи в главата ми, нямах представа от колко време е там.

— Ноала, песента. Той…

Тя ме сграбчи за ръката и ме дръпна на другата страна.

— Там!

И той беше там, огромните му рога наподобяваха формата на голите клони на дърветата зад него. Крачеше покрай нас, само на няколко метра разстояние. Никога не бях мислил, че ще трябва да го преследвам. Човек обикновено бяга от нещо толкова ужасяващо.

С Ноала се впуснахме след него, но не успявахме да го настигнем. Всъщност разстоянието помежду ни все повече се увеличаваше, необятно море от червено-златна трева. И после осъзнах, че той е започнал да тича — с бавните, грациозни подскоци на едро животно. Рогата се издигаха нагоре при всеки гигантски подскок.

Аз също се затичах, а чух, че и стъпките на Ноала станаха по-тежки и по-бързи. Господарят на мъртвите оставяше утъпкана пътека след себе си, но тревата отново се изправяше, преди да успеем да стигнем до нея. Студеният въздух раздираше гърлото ми и вече се канех да се откажа, когато изведнъж видях, че зад гърба му се развява дълъг черен плащ. Щом го различавах, значи бях близо.