Купата на небесата

— Бих искал да се поразходя преди лягане.

Групата спазваше стриктни процедури преди спане. Откриваха сигурно място с гледка към околността, но да има сянка. Подсигуряваха се, че няма да бъдат изненадани, като опъваха въжета с дрънчащи неща по тях, за сигнализиране. Ако мястото изглеждаше опасно, се редуваха на пост. Освен това по възможност наблизо трябваше да има вода.

Днес — терминът обозначаваше само будния им период — бяха спрели под високи дървета. Отгоре се носеха виковете и шумовете на дивите животни. Клиф непрекъснато се оглеждаше встрани, а от време на време и назад, за да запомни пътя. Движеха се тихо и предпазливо. Едно растение, което бе нарекъл пушехраст, се приближаваше бавно, като протягаше малките си клончета — бе доловило движението им. Можеше да оплете само насекоми и малки птички, но идеята за подвижно растение продължаваше да му изкарва акъла.

Ирма гледаше предимно нагоре.

Когато се отдалечиха на няколкостотин метра от лагера, тя внезапно се завъртя и го целуна. Той отвърна задъхано и осъзна, че няма удобно място за лягане, чак когато повечето ѝ дрехи бяха свалени.

— Може би трябва да повървим още малко…

— Виж, това дърво е наклонено.

— Да, зигзагообразните дървета. Те експлоатират постоянната позиция на слънцето. Разполагат различните си слоеве така, че да събират максимално светлина. Всеки слой е встрани от другите и отгоре дървото изглежда като изумрудена зона, улавяща лъчите.

— Изумиииително.

Сухият ѝ тон го накара да се обърне и тя го целуна пак. „О, да, затова дойдохме…“

Тя го бутна на широката гладка кора на ствола. Клиф смъкна панталоните си до глезените и Ирма се усмихна, когато видя, че е готов.

— Ето. — Тя се намести отгоре му. — Така е по-добре, нали?

— Много по-добре.

— Не мърдай.

Той изстена от тежестта ѝ, когато тя се заклати.

— Ммм…

— Хвани ме… така.

Усещаше как вятърът ги гали с нежни аромати и се ослушваше за евентуална заплаха. Шаващите птици, които непрекъснато крякаха, избраха точно този момент, за да се наврат в близкия храсталак. Той се извърна към тях, после пак погледна Ирма. Тя го гледаше съсредоточено.

„Винаги нащрек“, помисли той.

— Бавно — прошепна Ирма. — Не бързай. Бавно. Продължавай. О, да. Боже, Хърб, да. Точно така.

Клиф не каза нищо за името и се съсредоточи върху тласкането. Клоните над тях потрепериха и спряха. Вятърът изшумоля, дървото изскърца.

— Повдигни се малко.

— Така ли? — изстена той.

След това стана бързо и страстно и Клиф спря да обръща внимание на околността. Свърши тежко и ароматът на гората го блъсна в ноздрите.

— Ах… хубаво — въздъхна Ирма и в този миг нещо се стовари отгоре им.

— Змия! — изкрещя тя и се претърколи. Както и змията. Беше дълга и дебела и изпълзя настрани.