Операция „Фауст“ [bg]

Номер пет на улица „Садовски“ вече не съществуваше. Тоест имаше го, но в него се помещаваше посолството на една приятелска страна. Пребродих на кръст целия квартал — по улиците „Трьохпрудна“ и „Благовешченска“, влязох в двора на очната клиника, но никъде не открих домоуправлението. Запуших и хвърлих празната кутия на тревата. Отнякъде изникна благообразно старче, вдигна безмълвно кутията и я понесе към боклукчийската кофа в дъното на двора.

— Моля да ме извините! — извиках след него.

Старчето се върна, изгледа ме над очилата и каза примирително:

— Другите даже не се извиняват. Знаете ли, някога в градчетата на Рижкото крайбрежие изобщо нямаше кошчета. А пък чистотата беше необикновена. Сега на всеки стълб са обесили жълти сандъчета, а мърсят, боже опази.

Старчето приличаше на Чехов — акуратна брадичка, пенсне, ленено палтенце.

— Вие какво, търсите ли някого? Или просто се разхождате?

— Ами дадоха ми този адрес, обаче, изглежда, е сбъркан, в тази къща има посолство.

— Че то посолството е от пет години. А преди си беше жилищен дом. Аз самият преживях в тази къща, в седми апартамент, точно петдесет години. Наистина с осемгодишно прекъсване.

— От трийсет и седма до четиридесет и пета?

— Не познахте. От четиридесет и шеста до петдесет и четвърта. Само че защо стоим, ей тук има пейчица, аз сам я боядисвам всяка година. Сега живея насреща. Разрешете да ви се представя — Семьон Яковлевич Полонски, почетен пенсионер, председател на дружеството за озеленяване на тукашния микрорайон, а в миналото — драматург, писал съм за самодейните театри. С кого имам честта?

— Турецки… Саша, юрист.

— Та така, скъпи Саша, мога да ви дам справка за всички жители на този дом.