Шерлок Холмс (Том 1) [bg]

— Един момент — прекъсна го Холмс. — Предварително мога да заявя, че вашият разказ е един от най-забележителните, които съм изслушвал. Кажете ми на коя дата чичо ви получи писмото и на коя дата стана предполагаемото самоубийство.

— Писмото пристигна на 10 март 1883 година. Чичо ми умря седем седмици по-късно, на втори май вечерта.

— Благодаря ви. Продължете, моля.

— Когато баща ми наследи имота в Хоршъм, по моя молба той внимателно претърси таванското помещение, което винаги бе стояло заключено. Намерихме там месинговата кутия, въпреки че съдържанието й бе унищожено. От вътрешната страна на капака бе залепен книжен етикет, пак с инициалите „К. К. К.“, а под тях имаше надпис „Писма, паметни бележки, разписки и опис“. Предположихме, че указва съдържанието на унищожените от полковник Оупъншо документи. В таванското помещение не открихме нищо друго, което да е от съществено значение, само голям брой разпилени книжа и бележници, свързани с живота на чичо ми в Америка. Някои бяха от времето на войната и от тях се виждаше, че той е изпълнил достойно дълга си и че си е бил спечелил име на смел воин. Другите бяха от периода на възстановяването в Южните щати, свързани главно с политическия живот, защото чичо ми очевидно бе играл важна роля, противопоставяйки се на политиците авантюристи и грабители, изпратени от Севера в Юга след войната. И така, в началото на 1884 година баща ми се настани да живее в Хоршъм и животът потече нормално. До януари 1885 година. На четвъртия ден след Нова година баща ми извика ненадейно, докато закусвахме. В едната си ръка държеше току-що отворен плик, а в протегнатата длан на другата — пет изсушени портокалови семки. Преди това се бе присмивал на разказа ми за полковника, наричайки го „небивалици“, но сега, когато същото се случваше и с него, изглеждаше доста изплашен и объркан. „Какво, по дяволите, означава това, Джон?“ — изпелтечи той. Сърцето ми замря. „Това е К. К. К.“ — отвърнах. Баща ми погледна плика. „Наистина — извика той. — Ето ги буквите. Но какво пише над тях?“ „Остави книжата върху слънчевия часовник“ — прочетох, надничайки през рамото му. „Какви книжа? Какъв слънчев часовник?“ — попита той. „Слънчевият часовник в градината. Няма друг — отвърнах. — А книжата сигурно са онези, които вече са унищожени.“ „Фу! — рече той, като събра с мъка цялата си смелост. — Ние тук живеем в цивилизована страна и такива палячовщини не минават. Откъде е пристигнало това?“ „От Дънди“ — отговорих, поглеждайки клеймото. „Някаква глупава дебелашка шега — рече той. — Какво общо имам аз с тия слънчеви часовници и книжа? Нямам намерение да обръщам внимание на подобни идиотщини.“ „На твое място бих се обърнал към полицията“ — казах аз. „За да ми се смеят? Нищо подобно.“ „Тогава ми позволи аз да го направя.“ „Не, забранявам ти. Не позволявам да се вдига шум за такива идиотщини.“ Нямаше смисъл да се спори с него, беше доста твърдоглав човек. Оставих го, но сърцето ми се свиваше, обзето от лоши предчувствия. На третия ден след получаването на писмото баща ми замина при стария си приятел майор Фрибоди, командир на едно от укрепленията при Портсдаун хил. Зарадвах се на това пътуване, защото ми се струваше, че ако не е вкъщи, ще е по-далеч от опасността. Бях се заблуждавал. На втория ден от заминаването му получих телеграма от майора, който ме молеше веднага да отида. Баща ми беше паднал в една от дълбоките варници, каквито имаше доста в околността, и лежеше в безсъзнание със счупен череп. Пристигнах бързо, но той предаде Богу дух, без изобщо да дойде в съзнание. Бил се връщал от Феъръм по здрач и понеже не познавал местността, а варницата не била оградена, съдебните заседатели без колебание решиха, че е починал „вследствие на нещастен случай“. Колкото и щателно да проучвах всяка подробност, свързана със смъртта му, не успях да намеря нищо, което да говори за убийство. Нямаше белези от насилие, нямаше следи от стъпки, нямаше грабеж, нямаше данни за забелязани непознати лица по пътищата. Но едва ли е необходимо да ви казвам, че ни най-малко не се успокоих и че бях почти сигурен, че е станал жертва на коварен заговор. Ето така получих наследството си. Ще ме попитате защо не се отказах от него? Защото съм убеден, че бедите ни са свързани с някакво събитие в живота на чичо ми и че опасността си остава независимо от това, къде живея. От януари 1885 година, когато клетият ми баща намери смъртта си, изтекоха две години и осем месеца. През това време живях щастливо в Хоршъм, дори започнах да се надявам, че проклятието е отминало рода ни, че всичко е приключило с по-старото поколение. Ала бях избързал с успокоението. Вчера сутринта ударът връхлетя по съвършено същия начин, както бе нанесен на баща ми.