На ръба на гроба [bg]

Да, знаех. Тя се бе самоубила, като скочила от покрива на техния замък, за да избегне вражеския плен или нещо по-лошо.

И след почти шестстотин години Влад се бе намесил, за да ми попречи да сторя същото.

Той протегна през масата покритата си с белези ръка и я сложи върху моята.

— Жена ми е стояла сама на покрива, когато трябваше да съм до нея. Не й бях казал в какво съм се превърнал. Вече я бях изплашил до смърт с онова, което бях направил, за да спася народа си, и се страхувах, че разкритието за нечовешката ми същност ще направи разрива между нас още по-дълбок. Смятах да й кажа истината в по-подходящ момент… но изведнъж времето ни заедно свърши. След като тя умря, извърших много неща, които щяха да я отвратят, но онзи ден при скалата… почувствах, че тя ми се усмихна. Не бях усещал одобрението й от много дълго време.

Влад внезапно се изправи.

— Наслаждавай се на това, което имаш. Ако не го правиш, ще прекараш остатъка от дните си да съжаляваш за него. Боунс не трябва да се страхува да ти покаже цялата си същност, въпреки че е арогантен уличен грубиян, към когото съдбата е била много по-благосклонна.

Последната част бе казана по-високо, тъй като Боунс се връщаше, съдейки по шума от отмерените стъпки, които приближаваха към нас. Усмихнах се иронично на Влад.

— Завиждаш, нали?

— Разбира се. Още един от многото ми недостатъци. Но, Катрин… — Той се наведе по-близо, за да мога да го чуя само аз. — Никога нямаше да те оставя да скочиш.

След тези думи Влад веднага напусна кухнята, като излезе през другата врата, за да избегне срещата с Боунс. Помислих си, че този път причината не е толкова взаимната им неприязън, колкото нежеланието му да слуша още благодарности. Сякаш му бе досадно да му се напомня, че е извършил добро дело.

Боунс влезе в кухнята, като погледът му се премести от отдалечаващата се фигура на Влад върху мен. После завъртя красноречиво очи.

— По дяволите, Котенце, само не ми казвай, че този надут пуяк ти харесва.

Устните ми се разтегнаха в усмивка.

— Да, има нещо такова.

Предната нощ Боунс ме беше уверил, че Тейт е настанен удобно и не е подложен на никакво малтретиране. Когато го видях в малката стаичка, която по нищо не се отличаваше от тъмница, направо се вбесих.

— Това ли е твоята представа за удобство? Тогава къде според теб е тясно — в седмия кръг на ада?

Боунс дори не трепна от възмутения ми тон. Той внимателно огледа прикованото към стената срещу нас окървавено тяло.

— Той не е наранен, а само окован. Кръвта по него без съмнение е от снощната борба. Макар че той би предпочел меко легло и някоя хубава шия, за да пие от нея, това едва ли може да се нарече сериозно мъчение, като се има предвид извършеното от него.