Проклятието на инките [bg]

Ослепителна светкавица озари небето и го нака­ра да стисне клепачи от болка. Чувствителните му очи вършеха отлична работа в тъмното, но шокът от ярката светлина всеки път го зашеметяваше и го караше да замръзне. Отвори очи и се наложи да изчака известно време, докато светът отново се фокусира.

Пътят пред него бе осеян с големи канари и шис­ти, очевидно откъртили се от скалите през хилядо­летията. Придвижването по камъните беше много по-лесно, отколкото през гъстата джунгла, и Уилсън затича напред, прескачайки от скала на скала.

През цялото време си мислеше за Хелена. Иска­ше му се да може да се върне в момента, когато тя изчезна в мрака, докоснала с ръка бялото гранитно стъпало. Ако можеше, щеше да ѝ каже колко много означаваше за него да я види отново, но годините на раздяла бяха взели своето и той не можеше да из­питва дълбоки чувства, колкото и да се опитваше.

Срещата им го беше сварила напълно неподготвен и в резултат не успя да каже какво изпитва в действи­телност. Едва сега, след цели два дни, започваше да си дава сметка за чувствата си. През годините се бе утешавал, че нещата никога не са същите, когато се опиташ да съживиш миналото. Бяха изминали осем дълги години, откакто я беше видял за последен път, цял живот в толкова много отношения, но пък за нея бе изтекла само година.

Нямаше съмнение, че появата на Хелена беше светъл лъч в мрака. Начинът, по който русата ѝ коса падаше върху очите ѝ, беше великолепен, също като класическата усмивка и мелодията на гласа ѝ. Едва сега Уилсън започваше истински да оценява възможността, която му бе дадена. Беше невъзможно да каже дали ще я види отново, но се надяваше, че във връзката им има нещо повече от нейното предупреждение. Той знаеше, че тя има същата биологична способност като неговата да пътува във времето - личеше си в изумителните ѝ сини очи. Искаше му се да ѝ разкрие, че прите­жава същите качества, но какъв беше смисълът? Нямаше полза да знае, че генетичната ѝ структура е една на десет милиарда и че може да бъде прех­върлена по космическа нишка. Малко вероятно бе да ѝ се отвори възможност да пътува през четвър­тото измерение. Най-добре беше някои неща да си останат тайна, реши Уилсън. За нея беше по-добре, че не знае.

Пътеката свърши и не му остана друг избор, ос­вен да скочи от един голям плосък камък в гъстата джунгла. Дъждът се сипеше през дърветата, докато той продължи през гъстите листа, оплескан в кал до раменете.