Декстър: Острието на ножа [bg]

Беше ли възможно, наистина? Знаех, че моят Мрачен странник има чувство за хумор, но само че то беше малко по мрачно. Това тук беше игриво, своенравно и дори глупаво.

Точно каквато беше табелката „Избери живота“. И като всичко друго, което бях наблюдавал в поведението на доктора.

Изглеждаше толкова абсолютно неправдоподобно, но…

Доктор Данко играеше игричка, докато режеше и дялкаше. Може би я беше играл с други в онези дълги години в кубинския затвор на Острова на пиниите и може би тя му се беше сторила точно каквото трябва, за да служи на ексцентричното му отмъщение. Защото несъмнено той сякаш я играеше сега — с Чътски, Доукс и другите. Беше напълно абсурдно, но също така и единственото, което имаше смисъл.

Доктор Данко си играеше на бесеница.

— Е — каза той, като отново клекна до мен. — Според теб как я кара приятелят ти?

— Мисля, че го окастри — отговорих.

Той килна глава настрана и малкият му сух език излетя и облиза устните му, докато беше вперил в мен големите си немигащи очи през дебелите стъкла на очилата.

— Браво — каза и отново ме потупа по ръката. — Мисля, че не вярваш, че това действително ще се случи и с теб. Може би една десетка ще те убеди.

— Има ли Е в нея? — попитах и той леко се отдръпна назад, сякаш неприятна миризма от чорапите ми го беше ударила в носа.

— Ами — каза той, все още без да мигне, и после нещо, което можеше да наподобява усмивка, трепна в ъгъла на устата му. — Да, има две Е-та. Но, разбира се, не беше твой ред, така че… — Той сви рамене — едва забележим жест.

— Можеш да го броиш като грешно предложение за сержант Доукс — предложих съвсем услужливо, както ми се стори.

Той кимна.

— Не го харесваш, както виждам — каза и леко се намръщи. — Но и така да е, трябва повече да те е страх.

— От какво? — попитах. Чисто перчене, разбира се, но колко пъти имаш късмет да се задяваш с автентичен злодей? И изстрелът май улучи. Данко за дълго се вторачи в мен, после едва забележимо поклати глава.