Неудържимата армия [bg]

— Да.

— В резултат мръсникът уби кучето ми. Имахме чувството, че ако някой от нас посмее да пипне баща ни, той беше способен да ни очисти всичките като Шишко и най-напред майка ни. Може би точно това щеше да се случи, ако графът не ме беше взел в дома си.

— Емери казва, че не сте били плахо дете. Казва, че сте всявали хаос в училището, когато сте били малък.

— Всичко обръщах с главата надолу, да — каза Иполит и широко се усмихна. — Какво разправя Емери? Че съм бил малко гаднярче, което е тормозело всички?

— Нещо такова.

— Точно такова. Но и Емери не беше ангел. При това той нямаше оправдание. Беше потаен тузар. Преди Режис да събере бандата си мъчители, имаше един Ерве, който ме беше нарочил. Е, трябва да ви кажа, че Емери беше от първите, които ме ограждаха и удряха. Не, господин комисар, не съжалявам за нищо, трябваше да се защитя. Достатъчно бе да протегна ръце към тях и те се разпръсваха с уплашени крясъци. Голям майтап. Ама те си бяха виновни. Те казваха, че имам дяволски ръце, че съм недъгавият на ада. Сам не бих се сетил. И използвах измишльотините им. Не, ако съжалявам за нещо, то е, задето съм син на най-големия боклук на този край.

Междувременно Лина бе сложила прилепнала ризка, от която Адамсберг потръпна. Иполит й отстъпи мястото си, като я потупа по ръката.

— Няма да те изяде, сестричке — каза той. — Но не е и съвсем безобиден. Обича да знае къде хората крият мръсотиите си, а това е неприятен занаят.

— Той спаси Лео — каза Лина, като хвърли притеснен поглед на брат си.

— Обаче се пита дали не съм убил Ербие и Глейо. Рови в моята купчина мръсотии. Нали така, господин комисар?

— Нормално е да си задава въпроси — прекъсна го Лина. — Ти поне прилично ли се държа?

— Много — увери я Адамсберг с усмивка.

— Но тъй като Лина не крие никаква мръсотия, оставям ви я, без да се безпокоя за нея — каза Ипо и се отдалечи. — И атавалг то ендап ен ад мъсок и.

— Което значи?

— Косъм да не падне от главата й — преведе Лина — Извинете го, господин комисар, такъв му е темпераментът. Чувства се отговорен за всички ни. Но ние сме мили хора.

Мили хора. Простичката визитна картичка на Вандермотови. Толкова плоска, толкова глупава, че Адамсберг се изкушаваше да й повярва. Идеалът им за личността в известен смисъл, широко прокламираният им девиз. Ние сме мили хора. С което крият какво? — би възразил Емери. Човек толкова интелигентен, колкото беше Иполит, при това думата беше слаба, човек, способен да произнася думите наопаки, все едно че играе на топчета, не можеше да бъде просто мил.

— Лина, ще ви задам същия въпрос като на Ипо. Когато намерихте баща ви убит, защо изтрихте брадвата?

— За да не стоя със скръстени ръце, предполагам. Рефлекторно.

— Вече не сте на единайсет години, Лина. Вече не мислите, че подобен отговор може да е достатъчен. Да не би да сте изтрили брадвата, за да заличите следите, оставени от братята ви?