Двор от рози и бодли
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: A Court of Thorns and Roses Trilogy #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542717126
- Переводчик: Ирина Денева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от рози и бодли». Краткое содержание книги:
Но някой идваше, някой достатъчно страшен, за да ги притесни, някой, който ще поиска да ме нарани, ако знае, че съм тук.
Припомних си съскащия глас на Атора. Има и по-страшни създания от него, ми каза Тамлин. По-страшни от нагите и от сюриела, и от Боге.
От коридора се чуха стъпки. Равномерни, бавни, безгрижни.
Тамлин продължи да си разглежда ноктите, а Люсиен си промени позата, за да изглежда отдалеч, че се взира през прозореца. Стъпките приближиха – ботуши по мраморен под. И после той се появи.
Нямаше маска. И той като Атора принадлежеше на друг двор. На друг Велик господар.
По-лошото бе, че... вече съм го виждала. Той ме спаси от тримата грубияни в Огнената нощ.
Пристъпвайки твърде грациозно, плавно като котка, той се приближи към масата и спря на няколко метра от Великия господар. Изглеждаше точно както го помнех, облечен в изкусно ушити, елегантни дрехи, обвити в струйки нощ. Абаносова туника, избродирана със злато и сребро, тъмни панталони и черни ботуши до коленете. Не посмях да го нарисувам след първата ни среща и сега разбрах, че никога няма да се престраша.
– Господарю – каза новодошлият и кимна леко. Не се поклони.
Тамлин не мръдна от мястото си. Тъй като беше с гръб към мен, не можех да видя лицето му, но в гласа му звънна заплашителна нотка, когато каза:
– Какво искаш, Рисанд?
Рисанд се усмихна – беше потресаващо красив, и сложи ръка на гърдите си.
– Рисанд ли? Хайде стига, Тамлин. Не сме се виждали от четирийсет и девет години и ти ме посрещаш с „Рисанд“? Само пленниците и враговете ми ме наричат така – усмивката му стана още по-широка и видът му се промени, стана по-див, по-заплашителен. Изглеждаше по-опасен от Тамлин. Рисанд се завъртя и аз затаих дъх, когато очите му се спряха на Люсиен.
– Лисича маска. Колко подходящо за теб, Люсиен.
– Върви по дяволите, Рис – сопна се Люсиен и непознатият се засмя.
– За мен винаги е удоволствие да общувам с простолюдието – каза той и отново се обърна към Тамлин. Продължавах да сдържам дъха си. – Надявам се, че не прекъснах нещо.
– Тъкмо обядвахме – каза Тамлин. Гласът му бе изцяло лишен от топлината, с която бях свикнала. Това беше гласът на Великия господар. По тялото ми се разля мраз.
– Преструваш се – измърка Рисанд.
– Какво правиш тук, Рис? – попита Тамлин, все така без да помръдне.
– Исках да видя как си. Да проверя как вървят нещата. Да видя дали си получил подаръка ми.
– Подаръкът ти беше излишен.
– Но не ти ли напомни на доброто старо време? – Рисанд цъкна с език и огледа стаята. – Да прекараш половин век, затворен в някакво селско имение. Не знам как издържаш. Но – продължи той и отново погледна Тамлин, – тъй като си упорит кучи син, сигурно тук ти се струва райско, в сравнение с В недрата на Планината. Предполагам, че е така. Но се учудвам – четирийсет и девет години, без да направиш и най-малкия опит да спасиш земите си. Дори и сега, когато нещата отново започват да стават интересни.
– Няма какво да се направи – каза Тамлин. Гласът му беше нисък, напрегнат.
Рисанд се приближи към него. Всяко движение на тялото му бе гладко като коприна. Гласът му се сниши до шепот – еротична милувка, от която бузите ми пламнаха.
– Колко жалко, че ти трябва да понесеш основната тежест, Тамлин, и още по-жалко е, че си се примирил със съдбата си. Може и да си упорит, но това е просто жалко. Колко е различен днешният Велик господар от военачалника, когото познавах преди векове.
Люсиен се обърна и му се сопна:
– Ти пък какво знаеш? Курва на Амаранта.
– Може и да съм нейна курва, но си имам причини за това.
Потръпнах, когато гласът му се изостри.
– Поне не си губя времето да се крия между живи плетове и цветни лехи, докато целият свят отива по дяволите.
Мечът на Люсиен се надигна.
– Ако си мислиш, че само с това се занимаваме, скоро ще разсеем заблудата ти.
– Малкият Люсиен. Определено предизвика много слухове, когато се премести в Двора на Пролетта. Толкова тъжна гледка е майка ти, оставена да скърби до края на живота си заради загубата ти.
Люсиен насочи меча към Рисанд.
– Дръж си мръсната уста.
Рисанд се засмя – смях на любовник, нисък, мек и интимен.
– Така ли се говори с Велик господар на Притиан?
Сърцето ми спря. Ето защо онези елфи бяха избягали от него в Огнената нощ. Би било самоубийство да го ядосат. А и как излъчваше мрак, как горяха тези виолетови очи, като звезди...