Малкия брат [bg]

— Можеш ли да повярваш? — поклати глава човекът. — Точно тук, в Сан Франциско. Шибаните управници.

Теоретично вестникът трябваше да е безплатен, но човекът явно беше монополизирал разпространението в района. Вече държах четвърт долар. Порових за още една монета и му я подадох. Не си направих труда да бърша отпечатъците.

„Казаха ни, че светът се е променил завинаги, след като неизвестни лица взривиха Бей Бридж. Хиляди наши приятели и съграждани загинаха този ден. Много малко тела бяха извадени, а останалите вероятно са в залива.

Но невероятната история на един младеж, арестуван от СВС минути след взрива, предполага, че правителството държи незаконно мнозина от смятаните за мъртви на Трежър Айланд, който бе евакуиран и забранен за цивилни след атентата.“

Седнах на пейка — същата, на която бяхме подпрели Дарил, след като се измъкнахме от станцията — и прочетох статията. Барбара беше изровила няколко наши снимки. Бяха от миналата година, но все едно изглеждах на десет-единайсет. Бях пораснал много през последните месеци.

Статията беше много добре написана. Разгневих се заради съдбата на бедните деца и после осъзнах, че всъщност става дума за мен. Беше приложила дори и бележката на Зед. Освен това бе изровила имената на още изчезнали деца и питаше колко от тях са затворени само на няколко мили от домовете им.

Посегнах за нова монета, но промених плана си. Какъв беше шансът да не подслушват телефона й? Нямаше как да й се обадя директно. Трябваше ми посредник, който да установи контакт. Дотук с плановете.

Определено ми трябваше Екснет.

Как, по дяволите, да вляза онлайн? Телефонът имаше уайфайндър, но не разполагах с ексбокс, телевизор и диск с „Параноид“. Поне засичаше множество мрежи…

Тогава ги забелязах. Две хлапета на моята възраст се движеха бавно из тълпата на стълбите на станцията.

Това, което привлече вниманието ми, беше начинът им на придвижване. Вървяха безцелно, бутайки се сред туристите. Държаха ръка в джоба си и всеки път, като засечаха нечий поглед, се усмихваха. Едва ли можеха да покажат по-очевидно, че заглушават, но тълпата не им обръщаше внимание. В този квартал бе пълно с клошари и откачалки, така че човек се стараеше да гледа предимно в краката си.

Помахах на единия. Изглеждаше млад, но едва ли беше по-малък от мен.

— Ей, момчета, елате за малко?

Той се направи, че не ме чува. Погледна през мен, все едно бях бездомник.

— Айде де. Нямам много време. — Хванах го за рамото и изсъсках в ухото му. — Ченгетата ме търсят. Аз съм от Екснет.