Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
— Мисля, че си извадила по-голям късмет, отколкото предполагахме — рече Тсата, — ако твоят звяр прави така с жертвите си.
Кайку се обърна и кръстоса ръце на гърдите си, сякаш се опитваше да се прегърне сама.
— Тогава защо ме е пощадил? — промълви тя и без да чака отговор, пое към лагера. Гледката на мъртвеца й бе дошла в повече.
Отрядът заобиколи клисурата и продължи напред, следвайки заповедите на Лусия. Тя беше техният компас, защото усещаше присъствието на Ксхианг Ксхи и ги водеше право към него. Всички от групата бяха изнервени; гората подвеждаше окото, създавайки най-различни илюзии за движение, и хората непрекъснато се озъртаха, изплашени, че наблизо има нещо. По едно време започнаха да чуват странни звуци, които се откроиха още по-силно на фона на призрачното безмълвие. Първия път, когато ги доловиха, Доджа — водачът на войниците — ги накара да спрат и всички наостриха уши, но пуканията бяха тъй монотонни, че се опитаха да не им обръщат внимание. От това обаче нямаше голям ефект, защото хаотичните шумове така или иначе започнаха да им действат на нервите, също като гробовната тишина преди появата им.
Гората продължи да се променя, ставайки все по-тъмна с всяка следваща крачка. Пурпурното се превърна в преобладаващият цвят, сякаш се намираха в края на есента, а балдахинът от листа над главите им стана толкова дебел, че гората потъна в сенчест здрач. В същото време странните звуци станаха още по-отчетливи, сякаш отекваха в някаква огромна, кънтяща пещера.
Отрядът си пробиваше път през терена, който ставаше все по-труден — калните склонове и непроходимите гъсталаци им създаваха големи затруднения, ала пътешествениците не смееха да разсекат преплетените храсталаци, за да не разгневят още повече гората. Те пристъпваха предпазливо с готови за стрелба пушки и извадени мечове, залъгвайки се с фалшивата надежда, че ще им бъдат от някаква полза.
Кайку и Фаека вървяха една до друга, като не изпускаха Лусия от поглед. Червенокосата Сестра изглеждаше по-добре, макар че предната нощ почти не бе успяла да мигне. Всеки път, когато затваряше очи, тя неизменно пропадаше в един и същ кошмар, който бе толкова ужасяващ, че не й се искаше да говори за него. Въпреки това тя се бе гримирала съобразно канона на Аления орден, прикривайки сенките под очите си, и проявяваше завидно самообладание. Кайку се безпокоеше как ще й се отрази вторият ден в гората Ксу, ала изпита мощен прилив на облекчение, когато видя, че приятелката й се е преборила с потискащото въздействие на това прокълнато място.
— Как е тя? — попита Фаека, сочейки към Лусия.
Тъмнокосата Сестра направи гримаса, чието значение беше: кой би могъл да каже?
— Според мен тя дори не знае къде се намира в момента — рече тя.
Двете жени се загледаха в престолонаследничката. Лусия наистина имаше вид на сомнамбул. Тя сякаш се носеше, без да обръща внимание на нищо или никого около себе си.
— Тя се е заслушала в тях — прошепна червенокосата Сестра. — В духовете.
— Страх ме е за нея, Фаека — въздъхна Кайку. — В Арака Джо ми каза такива неща… — тя замълча, понеже сметна, че не беше редно да говори за тези неща пред други хора, дори и да й бяха тъй близки като посестримата й. — Страх ме е за нея — повтори тя.
Червенокосата Сестра не прояви излишно любопитство.
— Каква ли е всъщност? — замисли се тя.
— Тя е Различна, също като мен и теб.
Фаека обаче не изглеждаше съвсем убедена.
— Само това ли? Не съм толкова сигурна. Виж способностите й; тя просто е уникална. — Сестрата погледна към Кайку. — Защо няма и други като нея? Мнозина имат нашите сили; Аленият орден е събрал само част от Различните — онези, които не са били погубени от другите или от собствената си кана. Но да си чувала за някой друг с таланта на Лусия?
Този ред на мисли не допадаше на Кайку. Още малко и посестримата й щеше да заяви, че престолонаследничката е свръхестествено същество, а тя смяташе Фаека за по-интелигентна.
— Какво искаш да кажеш?
Червенокосата Сестра поклати глава.
— Нищо — отвърна тя. — Просто си мислех на глас.
Кайку също се замисли. По-рано през деня се бе опитала да поговори с Лусия за среднощната й разходка в гората, ала девойката не само че не й обърна никакво внимание, но и изобщо не можеше да се концентрира. Погледът й минаваше през тъмнокосата Сестра, сякаш беше някакво привидение, след което очите й се насочваха другаде.
Каквото и да се бе случило с Лусия, тя, както винаги, се бе затворила в себе си и се изправяше срещу него сама. Кайку бе оставена отвъд стените, с които престолонаследничката се бе обградила, и не й оставаше нищо друго, освен да се тревожи.