Айсбергът на смъртта

Надяна очилата си и изпълзя по корем върху заобления покрив на бараката, после се плъзна настрани. Движеше се внимателно. Носът и бе на сантиметри от гофрираната повърхност. Вятърът заплашваше да я издуха от покрива. Нещо по-лошо — подобно на старите „Куонсет“, бараките „Джеймсуей“ бяха със заоблени покриви, които стръмно се спускаха от двете страни към земята.

Джени изпълзя на върха, прилепнала колкото се може по-плътно до покритата с лед повърхност. Предпазливо се обърна и видя как Ковалски като по някакво чудо промъкна едрото си туловище през слабо осветената дупка подобно на библейския Йона, излизащ от ноздрата на някакъв метален кит.

Той изръмжа тихо и посочи с пръст към наветрената страна на бараката. Двамата запълзяха и се плъзнаха по задници до мястото, където покривът продължаваше право надолу до земята. Рискуваха да се плъзнат по леда през ръба противно на желанието им.

Той я погледна. Тя кимна.

Ковалски поведе. Спусна се с краката напред и скочи върху купчината сняг, след което умело се претърколи по ледения наклон. Не след дълго изчезна от поглед.

Джени събра кураж и погледна назад към отвора. Вече беше затворен. Връщане назад нямаше. Плъзна се на измръзналите си задни части и падна в снега.

А сега — по-далеч оттук.

Запремята се неумело надолу по склона, изгубила всякакъв контрол, докато не се приземи върху Ковалски. Беше като да се блъснеш в скрит камък. Ударът и изкара въздуха.

Задавено се помъчи да си поеме дъх.

Вместо да и помогне, Ковалски я бутна надолу по снега и посочи с ръка.

Група неясни фигури се бяха свили срещу вятъра недалеч от близката барака. Виждаха се само благодарение на запалените фарове на моторите им на въздушна възглавница.

Двамата замръзнаха на място.

Не след дълго групата се качи на моторите. Явно двигателите бяха работили на празни обороти, защото фаровете моментално светнаха още по-ярко, олюляха се наляво-надясно и накрая се обърнаха. Воят на вятъра заглушаваше звука на двигателите, придавайки свръхестествен нюанс на картината.

Моторите изчезнаха в пустите ледени равнини. Двамата останали стражи се отдалечиха и влязоха в следващата постройка.

Джени гледаше как светлината на последния мотор изчезва в сумрака. Можеха да отиват само на едно място — към руската полярна станция. Мислите и се насочиха към другия снегомобил, който бе изчезнал в същата посока, отнасяйки Мат и репортера от Сиатъл.

За първи път от години се помоли Мат да е в безопасност. Искаше и се да беше изговорила думите, които горчивината и гневът бяха държали затворени в нея. Сега всичко изглеждаше безсмислено. Толкова много години бяха пропилели в отчаяние.

Прошепна тихо през вятъра.

„Съжалявам… Мат, толкова съжалявам…“

Зад тях се разнесе стрелба — силна и близка.

— Ставай! — викна и Ковалски и я дръпна нагоре. — Бягай!