Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Хм. Може би вече си чул, че от времето на нашия пръв Учител, Ходзоин се прочу из цялата страна с похватите си за използване на копие. Тук се бием сурово и не правим изключения. Преди да влезеш вътре, по-добре прочети какво пише в началото на тетрадката.
Мусаши прочете уговорката в началото, която беше пропуснал преди. В нея се казваше: „Идвайки тук, за да се уча, освобождавам храма от всякаква отговорност в случай, че бъда ранен или убит.“
— Съгласен съм — каза Мусаши и на лицето му се появи тънка усмивка. Това се разбираше от само себе си за всеки, който е решил да става боец.
— Добре, оттук.
Доджото беше огромно. Монасите трябва да бяха пожертвали цяла зала за лекции или някакво друго просторно помещение, за да се сдобият с него. Никога преди това Мусаши не беше виждал толкова големи колони.
Забеляза също и следите от боя, варак и китайско бял лак на рамката на прозореца — все неща, които не бяха обичайни за всяка тренировъчна зала.
В никакъв случай не беше единственият посетител.
Повече от десет ученици-бойци се бяха подредили на мястото за чакащи. Имаше и горе-долу толкова ученици-монаси. Освен това се виждаха и доста самураи, които явно само гледаха. Всички с напрежение следяха учебния бой с копия между двама от присъстващите. Никой дори не погледна към Мусаши, когато той седна в един ъгъл. Както се виждаше от един надпис на стената, ако някой изяви желание да се бие с истински копия, предизвикателството му ще бъде прието. Но биещите се в момента използваха дълги дъбови учебни пръчки. Въпреки че не бяха истински бойни копия, ударът с тях можеше да бъде доста болезнен, дори фатален.
Накрая един от двамата беше хвърлен във въздуха и победен, накуцвайки се върна на мястото си.
Мусаши забеляза, че бедрото му вече е отекло до размерите на ствол на дърво. Като не можеше да седне, победеният тромаво се отпусна на коляно и изпружи напред ранения си крак.
— Следващият! — извика мъжът на тепиха.
Той беше свещеник с изключително груби маниери. Ръкавите на робата му бяха завързани зад него. Цялото му тяло — крака, ръце, рамене, та дори и чело — сякаш беше само изпъкнали мускули. Дъбовият кол, изправен в ръката му, беше най-малко десет стъпки дълъг.
Един от мъжете, явно дошъл същия ден, се изправи. Завърза ръкавите си с кожена лента и стъпи на тепиха. Докато предизвикателят отиде до стената да си избере оръжие и се върна отново на мястото, свещеникът стоеше неподвижно. Двамата се поклониха един на друг, според обичая, но едва-що се бяха изправили, и свещеникът нададе вой като на бясно куче, като едновременно с това стовари с всичка сила пръта си върху главата на противника.
— Следващият! — извика той и отново зае изходна позиция.
Това беше всичко. С предизвикателството беше приключено. Макар мъжът все още да не беше мъртъв, най-обикновено повдигане на главата от пода беше свръх възможностите му. Няколко ученици-свещеници се появиха и го извлякоха за ръкавите и за колана на кимоното. На пода остана следа от смесена с кръв слюнка.
— Следващият! — изкрещя отново свещеникът, по-грубо от всякога.
Отначало Мусаши си помисли, че това трябва да е учителят от второто поколение на Ходзоин — Иншун. Но седящите наблизо мъже му обясниха, че е Агон, един от „Седемте стълба на Ходзоин“. Самият Иншун, добавиха те, никога не се биел с посетители, тъй като бойците от ранга на Агон били достатъчни, за да се справят с подобни предизвикателства.
— Няма ли никой друг? — изрева Агон.
Този път държеше пръта хоризонтално.
Мускулестият иконом сравняваше списъка с лицата на чакащите мъже. Той посочи един от тях.
— Не, не днес… Ще дойда някой друг път.
— Ами ти?
— Не. Днес не съм във форма.
Един по един всички отказаха, докато Мусаши видя един показалец, насочен към него.
— Ти какво ще кажеш?
— Ако обичате.
— „Ако обичате“? Какво трябва да означава това?
— Искам да кажа, че бих желал да се бия.
Докато Мусаши се изправяше, всички погледи бяха вперени в него. Високомерният Агон беше се оттеглил от тепиха и разговаряше и се смееше шумно с група свещеници. Когато се оказа, че има още един желаещ, на лицето му се изписа досада. Той отегчено каза:
— Нека някой да ме смени.
— Хайде, Агон — подканиха го другите, — само още един.
Агон равнодушно се върна в центъра на тепиха. Той здраво стисна лъскавочерния дървен прът, който явно познаваше отлично. Бързо зае нападателна позиция, обърна се с гръб към Мусаши и нададе вик в другата посока.
— Яа-аа-а! — подобно на разярен тигър той се спусна към задната стена и ожесточено запрати копието си на специално пригодено за учебни цели място. Дъските бяха сменяни наскоро, но въпреки здравината на новото дърво, затъпеното копие на Агон се заби дълбоко в тях.