По заповед на президента

Кастило разглеждаше, колкото можеше по-дискретно, другите посетители на бара в огледалото. И държеше ушите си отворени. Двойката в края на бара говореше на английски с американски акцент, което му позволи да посвети вниманието си на останалите.

Всички останали говореха на немски с виенски акцент. Втората двойка бяха вероятно съпрузи, защото носеха брачни халки, а и той чу жената да казва: „Никога не си харесвал майка ми.“

Останалите двама мъже бяха сами и освен че поръчваха питиета, не казваха нищо. И никой не показа интерес към него, освен бегъл поглед при влизането му в бара.

Той изпи три чешки бири във времето между пет и петнайсет и шест, когато реши, че ако Александър Певснер ще изпрати някого да се срещне с него — защото изглеждаше крайно невероятно той да дойде сам, — то няма да бъде тази вечер.

Плати сметката с кредитната си карта „Американ Експрес“, на която беше изписано не само неговото име, но и това на „Тагес Цайтунг“, и излезе от бара. По пътя обратно към „Бристол“ не видя никого, който да му изглежда познат или да прояви някакъв интерес към него.

Изпи още една бира, но не чешка, защото в хотела нямаше такава. Тук я сервираха само с чиния пържени картофи.

Барът беше препълнен. И отново никой не показваше интерес към него. Подписа сметката, като забеляза, че и тази бира е толкова скъпа, колкото и чешката, после прекоси фоайето и влезе в ресторанта. И във фоайето никой не прояви интерес към него.

Поръча си — „Какво пък, по дяволите, нали съм във Виена?“ — виенски шницел и беше много щастлив от избора си. Агнешкото месо беше нарязано много тънко, заемаше доста голяма чиния и беше наистина превъзходно. За десерт поръча, със същата мисъл, ябълков щрудел, след което се качи в стаята си.