Жълтоликия

Беше постигнал целта си. Той отново изцвили и покорно се подчини на юздите. Аз обаче не се чувствах така добре като него: виеше ми се свят, пред очите ми причерняваше. Зад себе си чувах конски тропот и викове. Пред мен крещеше Халеф:

— Ингилизът, ингилизът! Обратно, бързо обратно!

С усилие се опомних и скочих… не, политнах от седлото, за да помогна на Линдси, който лежеше на земята в безсъзнание. Воят зад нас обаче отклони вниманието ми от него. Аладжите приближаваха с огромни скокове, следвани от около осем дрипави бандити, които диво крещяха и стреляха по нас, което от тяхна страна беше истинска глупост, защото не можеха да ни улучат. По-добре да бяха пестили куршумите си, докато се приближат, тогава с нас щеше да е свършено.

В такива моменти човек няма време да обръща внимание на бученето на главата си. Виждах препускащите към нас врагове и връщащите се обратно приятели. Най-отпред беше Халеф.

— Къде са ти пушките? — извика той, като скочи от седлото, все още препускайки почти в галоп. — Къде са, сихди?

Нямах време за обяснение, защото на аладжите им трябваха още няколко секунди, за да стигнат до нас.

— Изправете се! Стреляйте! — извиках аз и успях само с лявата си ръка да изтегля сабята на хаджията от ножницата. С чакана в дясната ръка и сабята в лявата отскочих встрани от пътя, до скалите, за да имам прикритие откъм гърба. Като се обърнах, двамата аладжи се спускаха като диви животни върху мен. Стискаха здраво бойните си брадви, а с левите си ръце бяха насочили към мен пистолетите си и на около дванайсет крачки от мен натиснаха спусъците. Хвърлих се на земята. Куршумите се удариха в скалите над мен. Възможно беше пистолетите им да са двуцевни, затова не се изправих на същото място, а моментално отскочих покрай скалите възможно най-далеч, като здраво стисках сабята и чакана в ръце. И наистина! Отново изтрещяха два изстрела, които пак не ме улучиха. После се изправих.

Между първите и последните два изстрела не бе минала и секунда. Аладжите бяха прекалено сприхави. Те хвърлиха безполезните пистолети и се нахвърлиха срещу мен с вдигнати брадви. Сега можех да отбранявам само себе си, но все пак забелязах, че англичанинът продължаваше да лежи неподвижно. Другите трима бяха изпразнили пушките си срещу нападателите и бяха успели да улучат някои от тях, но останалите ги бяха обградили.

По-късно Халеф ми каза, че се целил по аладжите, но не могъл да ги улучи, понеже от възбуда ръцете му треперели. Сега срещу него и двамата ни спътници стояха шестима врагове, а аз не можех да им се притека на помощ. Всеки от нас имаше срещу себе си двама неприятели.