Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
Още преди ние да се появим, жените бяха протестирали срещу въпросната система. Сега имаха подкрепата и на нас деветте.
Една вечер попитах своята приятелка Сайуги, чиято коса бе бяла като кожата й:
— Ти, миличка, чувала ли си какво е станало в Надами?
— Да — отвърна ми тя. — Всички жени се вдигнали на бунт, а после мъжете въстанали срещу господарите. Но нямали оръжие. И ето че през нощта някаква девойка откраднала ключа от кутията на собственика и отворила вратата на крепостта, където босовете държали пушките и патроните. Така робите се въоръжили. Убили представителите на корпорацията и провъзгласили Надами за свободна територия.
— Следователно и на Уерел тази история е известна. Дори и там се говори, че слабият пол е поставил началото на Освободителното движение. Ами тук мъжете приказват ли за това? Знаят ли го?
Сайуги и другите наоколо кимнаха.
— Ако една девойка е отървала робите от Надами, може би жените от Хагайот ще успеят да освободят парите, които ни се полагат.
Моята приятелка се разсмя. Тя подхвърли на група старици:
— Чуйте само какво казва Ракам. Само я чуйте…
След много разговори в продължение на цял месец най-сетне бе създадена делегация от трийсет пратенички. Преминахме моста над рова откъм мъжката страна и най-церемониално поискахме да се срещнем с вожда. Нашият основен довод в преговорите беше срамът. Сайуги и по-смелите селянки трябваше да опипат почвата, защото те знаеха докъде могат да засрамят мъжете, без да ги разгневят и ожесточат. Слушах как говорят хора с достойнство и гордост. За първи път, откакто бях дошла на Яйоуе, се усетих част от тези люде, почувствах се горда и достойна заедно с тях.
Нищо в едно село не става бързо. Ала след жътвата идната година работничките от Хагайот съумяха да си изтеглят в брой собствения дял от банката.
— Сега ще се борим за друго — казах на Сайуги, понеже тук изобщо липсваше тайно гласуване. Когато се провеждаха местни избори (дори за ратифициране на Конституцията), вождовете попълваха и пускаха бюлетините за своите сънародници. А от името на жените просто нямаше никакви бюлетини.
И те написаха изявление, с което искаха равно участие.
Но аз не останах в селото, за да помогна да се осъществи тази промяна. Туалтак беше наистина болна и полуобезумяла от желание да се измъкне от мочурищата, да иде в града. Естествено и аз мечтаех за същото. Тъй че щом си взехме заплатите, Сайуги и няколко други жени ни закараха с каруца до гарата. Там вдигнахме флага като сигнал, че има пътници за качване, та да спре следващият влак.
Той дойде подир три часа. Това бе дълга композиция, натоварена с ориз, който трябваше да бъде доставен в преработвателните заводи на Йотебер. Настанихме се във вагона за персонала с още неколцина яйоуейци от околността. Бях затъкнала един голям нож в колана си, обаче никой от мъжете не се отнесе непочтително към нас. Далеч от лагерите си те бяха скромни и свити. Седях сгушена в ъгъла и гледах огромните диви мочурища и селата по брега на пълноводната река. Искаше ми се това мое пътуване да продължи завинаги. Но на леглото под мен Туалтак кашляше и се оплакваше. Когато спряхме в Йотебер, бе толкова отслабнала, че се наложи да я заведа на лекар. Някакъв униформен мъж от персонала прояви внимание и ни обясни как да стигнем до болницата с обществения транспорт. Докато с трясък се движехме из претъпканите улици, аз бях щастлива в пълния автобус и не можех да го скрия.
В болницата ни поискаха гражданските документи.
Никога не бях чувала за такива неща. По-късно установих, че те са били дадени на вождовете от Хагайот — големците ги задържали, както всички бумаги на „техните“ жени.
Изведнъж долових една служителка на гишето да казва на друга:
— Как е възможно човек да изпадне така?
Аз знаех много добре каква гледка представлявам. Знаех, че и двете приличаме на мръсни отрепки. Разбирах, че им се струвам глупава и невежа. Но след тази реплика гордостта и достойнството ми се пробудиха. Пъхнах ръка във вързопа и измъкнах оттам удостоверението си за освобождение с онова, което Ерод бе написал върху него. То беше омачкано и изпоцапано.
— Ето най-важния документ — произнесох на висок глас, който накара онези кокони да трепнат и да се обърнат. — Подпечатан е с кръвта на моята майка и моята баба. Приятелката ми тук е болна. Има нужда от спешна помощ. Тъй че доведете веднага лекар!