Свещеният камък

За миг стояха тримата, с лице към камъка, върху който бе техният.

После адът изригна.

Мрак, вятър и кървав дъжд ги връхлетяха като зверове. Издигнаха се огнени стени, обгърнаха двата камъка като плащ. В този миг Гейдж осъзна, че войната, която са водили двадесет и една години, е била просто поредица дребни схватки, атаки и отстъпления. Това бе истинската война.

Облени в пот и кръв, жените се биеха редом с тях. Остриета, юмруци и куршуми пронизваха морето от писъци. Леденият въздух се изпълваше с дим, докато падаха и отбиваха удари. Нещо разкъса гърдите му като остри нокти, вряза се в плътта му, проля още кръв. Кръвта потече по земята, засъска.

Полунощ. Чу тази мисъл в съзнанието си. Наближаваше полунощ. Прокара длан по раната и подаде ръка на Сибил. Със сълзи в очите, тя я хвана и подаде своята на Кал.

Един по един се присъединиха, докато ръцете, кръвта и волята им станаха едно цяло. Земята се разцепи, огънят допълзя по-близо и черната маса прие образ. Той погледна в очите на Сибил още веднъж, запечата в съзнанието си онова, което откри там, и разруши веригата.

Посягайки през пламъците, взе горящия камък с гола ръка. Стисна го в шепа и се хвърли сам към мрака.

Право в корема на звяра.

— Стига, стига, стига! — Сибил коленичи до него на леглото и заудря с ръце по гърдите му. — Събуди се, събуди се! За бога, Гейдж, върни се!

Нима можеше? Нима някой можеше да се завърне от там? От този студ, огън, болка и ужас? Когато отвори очи, всичко отново нахлу в него и се събра като рояк оси в главата му.

— От носа ти тече кръв — промълви той.

Сибил издаде нещо средно между ридание и ругатня, преди да стане от леглото и залитайки да тръгне към банята. Върна се с кърпи за двамата и притисна едната към восъчнобледото си лице.

— Къде… Къде беше онази точка?

Гейдж потърси акупресурните точки на ръката й, на врата й.

— Няма смисъл.

— Има. Гади ми се. — Остана неподвижен, затвори очи. — Мразя да ми се гади. Да изчакаме минута.

Разтреперана, тя се пъхна обратно в леглото, притискайки се към него.

— Помислих… стори ми се, че не дишаш. Какво видя?

— Ще бъде по-страшно от всичко, с което сме се сблъскали досега, всичко, което сме си представяли. Ти го видя. Усещах те до мен.

— Видях как умираш. Ти видя ли това?

Отчаянието в тона й го изненада толкова, че не се осмели да се надигне.

— Не. Взех камъка, виждал съм тази сцена и преди. Взех го и се втурнах право към копелето. После… — Не можеше да опише какво бе видял и изпитал. Не желаеше. — Нищо. В следващия миг ти ме удряше и ми казваше да се събудя.

— Видях как умираш — повтори тя. — Хвърли се към него и то те погълна. Настана пълна лудост. Вече цареше лудост, но стана още по-страшно. А демонът сменяше образа си, гърчеше се, пищеше, гореше. Не зная колко продължи всичко. После засия ослепителна светлина. Не виждах нищо. Светлина, топлина и звуци. После тишина. То бе изчезнало, но ти лежеше на земята, целият в кръв. Мъртъв.