Неуговорени срещи [сборник]
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Неуговорени срещи [сборник]». Краткое содержание книги:
Пикник на обочине, 1972
Охлюв по стръмното
Улитка на склоне, 1966
Бръмбар в мравуняка
Жук в муравейнике, 1979
Милиард години до свършека на света
За миллиард лет до конца света, 1976
— Къде да се върнем? В лукавото село ли да се върнем? — Нава се разстрои. — Защо ми говориш това, Мълчане? За какво ни е потрябвало това село? На, затуй не те обичам, Мълчане, ами с теб никога не мога да се разбера човешки! Нали вече решихме да не се връщаме в селото и пътека ти намерих, а сега захвана приказки за връщане…
— Трябва да се върнем — повтори той. — И на мен не ми се ще, Нава, но трябва да се отбием. Ами ако там ни кажат как по-бързо да се доберем до Града?
— Защо в Града? Не искам в Града, искам в Колибите!
— Поемаме направо за Града — отвърна Кандид. — Не мога повече.
— Хубаво — съгласи се Нава. — Хубаво, ще идем в Града, даже по-добре, притрябвали са ни Колибите! Ще идем в Града, съгласна съм, с теб навсякъде съм съгласна, само хайде да не се връщаме в селото… Ти както искаш, Мълчане, ама на мен в това село не ми се връща…
— И на мен — рече той. — Но трябва. Не се сърди, Нава, и аз не искам.
— Ами като не искаш, не ходи!
Не искаше, а без да може да обясни защо, стана и уверено пое нататък, към селото — по топлата суха трева, покрай топлите сухи стволове, замижал от топлото слънце, необичайно ярко за тези места, право към преживяния ужас, от който мускулите се стягаха болезнено, право към плахата и странна надежда, която се промушваше през ужасите като тревичка през пукнатините на асфалт.
Нава го догони. Сърдита беше, дори някое време мълча, но в края на краищата не издържа:
— Само не си мисли — заяви тя, — с онези хора няма да приказвам, сега ти приказвай с тях, ти отиваш — ти приказвай. Аз не обичам да си имам работа с човек, който даже няма лице, не обичам такива работи… От такъв човек добро не чакай, щом не може момиче да различи от момче… От заранта ме боли главата и вече знам защо…
Селото се показа неочаквано — явно Кандид беше поел доста встрани и селото се показа между дърветата вдясно от тях. Всичко се беше променило, Кандид не разбра веднага защо. А после разбра: селото потъваше.
Триъгълната поляна беше покрита с черна вода, водата се надигаше просто пред очите им, заливаше глинестата котловина, наводняваше домовете, образуваше безшумни въртопчета по улиците. Кандид стоеше безпомощен и гледаше как прозорците се скриват под водата, как се слягат и рухват прогизналите стени, как покривите пропадат, а от къщите не се показва никой, никой не се опита да стигне брега, нито един човек не плува на повърхността, може да няма хора, може да са избягали през нощта, но нещо му подсказваше, че едва ли всичко е толкова просто. Не е село, хрумна му, макет е, забравен от всички и потънал в прах, а след това някому хрумва: а какво ли, ако го залеем с вода? Може да е забавно? И го заливат. Но забавно не става…
Тежко огъвайки се, покривът на плоската постройка безшумно изчезна под водата. По повърхността пропълзя безплътна въздишка, пробягаха вълни — и край. Пред Кандид лежеше обикновено триъгълно езеро, още плитко и безжизнено. След това ще стане дълбоко като пропаст, ще се завъди риба, която ще ловим, ще препарираме и ще слагаме във формалин.
— Знам как се нарича туй — започна Нава. Гласът й беше толкова спокоен, че Кандид я погледна; наистина беше спокойна, дори сякаш доволна. — Туй се нарича Надвиване. Затова нямаха лица, ама не се сетих веднага. Сигурно са искали да станат езерни жители. Казвали са ми: ония, дето са живели в къщите, могат да останат да живеят и в езерото, сега тук завинаги ще бъде езеро, а който не иска, си отива. Аз например си отидох, макар че може и да е по-добре да живееш в езеро. Това никой не го знае… Да се изкъпем, а? — предложи тя.
— Не — отвърна Кандид. — Не искам да се къпя тук. Да идем на твоята пътека, хайде.
Да се измъкна веднъж, мислеше той, инак съм като машинката в лабиринта… Стърчаха наоколо и се смееха как предприемчиво се лута, търси, души… След това в малкото басейнче на пътя наливаха вода и тя трогателно се объркваше, но само за миг, после пак започваше деловито да мърда антени, да бръмчи, да души, не знаеше, че я наблюдаваме, и на нас хич не ни пукаше, че не знае, а сигурно това е най-страшното от всичко. Ако изобщо е страшно, помисли той. Необходимостта не може да бъде нито страшна, нито добра. Необходимостта е необходима, а всичко останало измисляме ние и машинките в лабиринтите, ако те изобщо могат да измислят. Щом сгрешим, необходимостта ни хваща за гърлото и ние почваме да плачем и да се жалваме колко жестока и ужасна е тя, а тя просто не е такава, каквато е — глупавите и слепите сме ние. Днес мога дори да философствувам, помисли той. Сигурно е от сухотата. Виж ти, даже мога да философствувам…