Последният оракул
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-975-5
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Стигнаха до площадчето, където ги посрещнаха с усмивки и настойчиви покани. Масите вече бяха отрупани с храна — тънки царевични питки, купички ориз с подправки, варени зеленчуци, дребни сливи и големи фурми, паници със суроватка — семпла храна, но от сърце. Коленичила жена разбъркваше гъста яхния от леща върху огнище с форма на конска подкова. Дъщеря й се появи с кофа с кравешка тор, с която да подхранят огъня отдолу.
Ковалски застана до Елизабет.
— Не е точно като в „Макдоналдс“.
— Може би защото тук почитат кравите като свещени животни.
— Че то и аз ги почитам. Особено на грил с печени картофи.
Тя се усмихна. Този ужасен човек май винаги успяваше да я разсмее, помисли си. И изведнъж си даде сметка, че телата им почти се докосват. Побърза да отстъпи крачка встрани.
Междувременно се бяха сдобили и с музикален съпровод — един от селяните дърпаше струните на цитра, друг му акомпанираше с хармоника, трети блъскаше на нещо като тъпан.
Висок мъж пристъпи към тях. Изглеждаше в средата на трийсетте, с късо подстригана коса и смугла кожа. Беше облечен в традиционна „доти курта“ — правоъгълно парче плат, увито около кръста, с дължина до глезените, риза с дълги ръкави и закопчана туника отгоре. На главата си носеше бродирана плетена шапка, която се наричаше „куфи“. Поклони се ниско и заговори на английски с отчетлив британски акцент:
— Аз съм Аби Банджее, но за мен ще е чест, ако ми викате Абе. Ние индийците имаме една поговорка — „Ат итхи дево бхава“. Това означава, че за нас гостите са като богове. Което с още по-голяма сила се отнася за дъщерята на професор Арчибалд Полк, мой близък приятел. — Той ги покани с жест на масата. — Моля заповядайте.
Гостите се възползваха от поканата, но усмивката бързо изчезна от лицето на Абе, когато разбра за кончината на баща й.
— Не знаех — тихо каза той с разкривено от болка лице. — Това е непрежалима загуба. Моля да приемете съболезнованията ми, госпожице Полк.
Тя кимна унило.
— За последно е бил видян тук, във вашето село — обади се Грей и кимна към Мастерсън. — Казал е на професора, че тръгва насам.
Мастерсън се изкашля.
— Надявахме се от вас да разберем накъде е потеглил след това Арчибалд.
— Знаех си аз, че не трябваше да тръгва сам — каза мъжът и поклати глава. — Но той бързаше.
— Къде е отишъл? — попита Грей.
— Изобщо не трябваше да го водим там. Онова място е прокълнато.
Елизабет посегна и го докосна по ръката.
— Ако знаете нещо… каквото и да било…
Абе преглътна шумно и бръкна във вътрешен джоб на туниката си. Извади малка платнена кесийка, в която нещо дрънчеше.
— Всичко започна, когато показах това на баща ви. — Той развърза кесийката и изсипа съдържанието й на масата. — От време на време намираме такива, като орем нивите.
Стари зацапани монети, почти черни от годините, се пръснаха по масата. Една се търкулна към Елизабет. Тя я затисна с длан и я взе. Огледа я, като изтри с палец част от мръсотията… и след миг разбра какво държи в ръцете си.
Издраскано, но все още различимо женско лице я гледаше от монетата. Беше обточено с гърчещи се змийски тела. Горгоната на име Медуза. Което можеше да означава само едно.
— Древногръцка монета — възкликна невярващо тя. — И казвате, че сте ги намерили тук, във вашите ниви?
Абе кимна.
— Невероятно. — Елизабет обърна монетата към светлината на огъня. — Гърците наистина са владели за кратко Пенджаб. Заедно с персийците, арабите, моголите и афганците. Дори Александър Велики е водил голяма битка в тези земи.
Грей взе друга от монетите. Изражението му помръкна. Гледа я още миг, после я подаде на Елизабет.
— Виж това.
Елизабет я взе. Погледна я и пръстите й се разтрепериха. На монетата се мъдреше релефно изображение на гръцки храм. И не какъв да е храм. Елизабет се взираше в трите колони и тъмния вход. И главната буква „Е“ на прага.
— Това е храмът в Делфи — промълви тя.
— Прилича на монетата, която баща ти е взел от музея.
Елизабет се мъчеше да проумее връзката, но мислите й се разбягваха, сякаш мозъкът й внезапно беше дал на късо.