Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
Дик носеше със себе си списанията, които продаваха на аерогарата: „Сенчъри“, „Моушън Пикчър“, „Илюстрасион“ и „Флигенде Блетер“, но по-интересно му беше да слезе мислено на земята, да се пренесе в селцата и да се ръкува с обитателите им. Да седне в черквите, както бе седял в бащината си черква в Бъфало, сред мириса на колосаните неделни дрехи. Да слуша мъдростта на Близкия изток, да бъде разпнат, да умре, да бъде погребан във веселата черквица и отново да се двоуми дали да пусне пет или десет цента в дискоса за даренията заради момичето, седнало на скамейката зад него.
Англичанинът отново размени няколко думи с него и зае списанията му; Дик с радост се отърва от тях и се отдаде на мисли за предстоящото пътуване. Като вълк под дрехата си от дълговлакнеста австралийска вълна, той си точеше зъбите за света на удоволствията — вечно младото Средиземноморие, уханието на засъхналата по стъблата на маслиновите дръвчета пръст, момичето от селцето край Савона с бледорозово лице, светнало като требник, по който играят отблясъците на свещите. Ще я вземе на ръце и ще я отнесе през границата…
… Но там той я изостави — влечеше го към гръцките острови, към тъмнеещите води на непознати пристанища, момичето, изоставено на кея, и луната от популярните песни. Част от спомените на Дик бяха наситени с хлапашка романтика. Сред безпорядък от представи, струпани като купчини стоки в евтин галантериен магазин, той все пак бе съумял да запази, макар и мъждеещо, пламъчето на мисловността.
Пета глава
Томи Барбан беше човек на деня, Томи беше станал герой — Дик го срещна случайно на Мариенплац в Мюнхен, в едно от онези кафенета, където се играе комар на дребно върху персийски килимчета. Вътре се водеха шумни разговори за политика и плющяха карти.
На една от масите беше седнал Томи и се смееше с дръзкия си смях: „Хо-хо, ха-ха-ха! Хо-хо, ха-ха-ха!“ По правило той пиеше малко; негова игра беше смелостта и околните винаги се страхуваха от него. Неотдавна някакъв варшавски хирург бе отстранил една осма от черепа му, който сега зарастваше под косата, и най-слабият от присъствуващите в кафенето би могъл да го убие с един удар на вързана на възел салфетка.
— … Това е принц Чиличев… — очукан, посивял петдесетгодишен русин; господин Макибън и господин Хенън… — Последният беше топчест, чернокос и космат веселяк, който веднага се залови с Дик:
— Преди да се ръкуваме, кажете, какво се увъртате около леля ми?
— Но защо, аз…
— Чухте ме какво казах. Я си признайте, защо дойдохте в Мюнхен?
— Хо-хо, ха-ха-ха! — засмя се Томи.
— Нямате ли си собствени лели? Защо не се увъртате около тях?
Дик се засмя, а човекът намери нов повод да го заяде:
— Стига сме говорили за лелите. Откъде да знам дали цялата работа не е нагласена? Идвате тук, непознат човек, и минал-неминал половин час, започвате да ми разправяте за лелите си. Знам ли какво се крие зад вас?
Томи отново се засмя, след това каза добродушно, но твърдо:
— Достатъчно, Чарли. Седни, Дик — как си? Как е Никол?
Той не изпитваше особени чувства на привързаност към който и да било мъж, изобщо присъствието на други мъже не го вълнуваше — беше спокоен, готов за бой като добре трениран атлет, комуто е поверен второстепенен пост на терена и който повечето време си почива, докато един по-слаб състезател само си дава вид, че почива, а всъщност е в непрекъснато и самоунищожително нервно напрежение.
Хенън все пак не млъкна, той седна на близкото пиано, хвърляше от време на време свирепи погледи към Дик, изсвирваше няколко акорда и под съпровода на замиращите тонове мърмореше: „Лелите ви; но аз не казвам лели, казвам гащи с дантели.“
— Е, как си? — повтори Томи. — Не изглеждаш тъй… — той търсеше подходящата дума — тъй жизнерадостен както обикновено, не си тъй наперен, нали разбираш какво искам да кажа.
Забележката му прозвуча малко като неприятните забележки, че сме поостарели, и Дик се готвеше да се реваншира, като каже нещо за костюмите на Томи и принц Чиличев — по цвят и по кройка те бяха тъй необикновени, че двамата можеха да тръгнат на неделна разходка по Бийл Стрийт, — когато дойде отговорът на незададения въпрос:
— Виждам, че разглеждате дрехите ни — каза принцът. — Току-що пристигаме от Русия.