Водосрез

— Аха.

Той извади пистолет от колана си и ѝ го връчи, след това се захвана да натиска копчета на някаква клавиатура.

— Стреляй, ако някой надникне вътре.

— Сериозно ли говориш?

Момичето не получи отговор, понеже белязаният беше успял да отвори решетката, прекара я през нея и си взе обратно пистолета.

Калитата наскачаха във водата и тръгнаха да гребат към тях. Мъжът стреля веднъж, внимателно. Всичките преследвачи хукнаха да търсят прикритие, а след това течението се усили и ги завлече и двамата навътре в сърцевината на аркологията.

Техният поток се сливаше с други и ги мъкнеше нататък. Мария се бореше да държи глава над водата. Съзря калитата, които бяха зад гърбовете им, да се въртят, неспособни да влязат в тунела. Блъсна се в белязания. Той я сграбчи и тя за момент си помисли, че ще я метне в поредната бездна, но вместо това я вдигна над водата към един перваз.

— Хвани се!

Пръстите ѝ задраха, но Мария успя да се хване за ръба и се измъкна на сухо. Мъжът я последва и се пльосна до нея, мокър и задъхан.

— Къде сме?

— Във водопречиствателната система — той се изправи и вдигна Мария на крака. — Хайде. Охраната на „Тайян“ със сигурност ще ни търси. Трябва да се махнем оттук, преди да успеят да заключат всичко… — той я побутна по пътечката, успоредна на забързания поток.

— Откъде знаеш къде отиваш?

— Всъщност само се преструвам.

— Как успя да отвориш онази решетка?

Той се засмя и доби самодоволен вид:

— Биотектурната компания, която се занимава с пречистването. Същата работи и във Вегас. Имат стандартни пароли. Предполагам, че никой не ги е променил. Случва се често.

Мария се зачуди какво ли щеше да стане, ако белязаният не беше успял да отключи решетката, и след това реши, че пистолетът отговаря на въпроса.

Непознатият я поведе по брега на реката и след това през някакво мостче. Под тях водата се оттичаше, разпределяше се и се изсипваше в цистерни. Намираха се в огромна пещера, натежала от мирис на риба и разни растения. Дълбините бяха пълни с мъхове и водорасли. Риби бляскаха в плитчините. Цяла огромна пещера, догоре налята с вода и живот.

Мария спря, поразена.

Това беше водоносният хоризонт. Подробностите му се отличаваха от онова, което беше сънувала, но всичко си беше на мястото. Баща ѝ беше заменен от белязания тип и той водеше Мария по пътечки, вместо да гребе в лодка, а сталактитите над главите им бяха електронни наблюдателни устройства, които висяха над езерцата и изписваха данни, потопили сензори долу във водата. И все пак тя беше уверена, че това е мястото, което е сънувала. Беше живо и прохладно и дори да беше пълно с работници, които прокарваха скимери по повърхността на резервоарите с водорасли, пак беше нейното езеро. Беше сънувала това място и ето я сега тук. Надяваше се, че това е добър знак, но не ѝ остана време за притеснения, тъй като белязаният вече я влачеше нататък.