Златният мост
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191571598
- Переводчик: Милена Моллова
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Златният мост». Краткое содержание книги:
Един пътуващ във времето, заседнал във вековете.
— Чрез огледалото или?
Не уточни, навярно въпросът ми му се бе сторил твърде глупав или маловажен.
— Мисията беше спешна, ала местният пазител на времето ни се стори неблагонадежден, затова изпратихме Себастиано.
— Какво имаш предвид под нас? Ти и Есперанца? Или и други хора?
Отново не отговори, вместо това продължи, сякаш не му бях задала въпрос.
— Още в началото на мисията нещо се обърка и Себастиано заседна във времето. При нормални обстоятелства щях сам да се погрижа, ала не бях в състояние, затова изпратих теб.
— Чакай, не се случи точно така. Първо ме изпрати при Гастон. И това, въпреки че сте били наясно какъв отвратителен кучи син е той!
— Не си права.
— Но ти току-що сам каза, че сте знаели!
— Казах, че го смятахме за неблагонадежден. „Неблагонадежден“ в смисъл на „некомпетентен“. Не ни бяха известни безскрупулната му алчност и склонността му към насилие.
— Как въобще се е добрал до тази работа, след като е толкова некомпетентен?
— Не всички пазители на времето са сто процента перфектни професионалисти. Между тях, за съжаление, има и неудачници.
Да не искаше нещо да ми намекне? Погледнах го недоверчиво, ала на светлината на фенера окото му беше безизразно. Понякога този мъж бе истинска загадка за мен. Ако изобщо беше мъж, а не някой човекоподобен мутант от далечна вселена.
— Добре. Тогава бих искала да знам каква е била задачата на Себастиано.
— Да спаси един човешки живот.
— О! — Прилоша ми. Прозвуча толкова сериозно! Сега вече ставаше ясно защо завръщането му не беше успешно. Изпълнението на задачата му тепърва предстоеше. — Чий живот? На кралицата?
— За съжаление, това спада към нещата, които огледалото не разкрива.
— Ами аз? Аз също ли трябва да спася някого? Или огледалото не показа и това?
— Напротив, знаците бяха лесни за тълкуване. Ти трябваше да се погрижиш кралицата да си върне брилянтите.
— Да, да, дааа! — извиках и спонтанно вдигнах ръка към небето в знак на победа. И имах удоволствието да видя потрепването на Хосе. — Знаех си — казах победоносно и продължих с по-умерен тон: — През цялото време го знаех! Е, не бях съвсем сигурна. Но почти. — Но тогава ми светна, че нямаше повод за радост. Натъжих се. — Брилянтите са у Гастон. Със сигурност вече е на другия край на света.
— Не, все още е там, брилянтите също. За момента може спокойно да ги задържи, защото това ще е най-доброто отклоняване на вниманието, за да създадем фалшиво чувство за сигурност у врага.
— Не разбирам. Ако не са у нас, не можем да ги върнем на кралицата!
— Грешка — каза Хосе невъзмутимо.
— Защо грешка?
— Ще ти обясня веднага след скока. Или по-точно — ще ти покажа. Твърде дълго се застояхме тук. — Той нетърпеливо посочи скалите. — Ще тръгваме ли?
Преглътнах. Време беше. Щях да се върна при Себастиано.
Поех си дълбоко въздух и застанах до Хосе, който положи ръка върху скалата и отвори портала. Образува се трептящ кръг от бяла светлина, който ни обгърна. Вибрацията дойде бързо, а миг по-късно и студът. Затворих очи и запуших ушите си с ръце, ала трясъкът беше точно толкова силен, както винаги, той разкъса времето и ме запрати през вековете. Всичко около мен потъна в черно.
Ден осми
Този път главоболието се издържаше, защото преди скока предвидливо бях взела още едно болкоуспокояващо хапче. Когато дойдох на себе си, лежах до скалата и видях Хосе да стои над мен. Точно както и последния път, когато се приземих тук, се развиделяваше. Все пак нямаше да вървим през нощта. И в дъжда, тъй като беше сухо, с изключение на няколкото капки роса върху клоните, които паднаха върху мен.
Избърсах ги, надигнах се и изтупах наметалото си.
— Кой ден е днес? Искам да кажа, кога ме хвърли Гастон от моста?
— Завчера през нощта.
За пореден път се зачудих защо не беше възможно да се върнем няколко дни по-рано, така щяхме да предотвратим всички неприятни обрати още преди да са настъпили. С удоволствие бих предупредила предишното ми „аз“ от Гастон. И при първа възможност бих се погрижила любимите му понички да му заседнат в гърлото.
Ала за жалост, не ставаше. Системата не позволяваше среща с мен самата, защото щеше да е парадокс. Що се отнасяше до парадоксите, въобще не ги разбирах, ала бях решила това да се промени, въпреки клетвата ми след завършването да нямам нищо общо с физиката.
— Искаше да ми покажеш нещо — казах на Хосе.
Той бръкна в джоба на жакета си и извади една малка кутийка. Усмихвайки се, той я отвори.