Джем султан – Степното цвете
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-619-179-056-2
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Джем султан – Степното цвете». Краткое содержание книги:
Феримах усети студен повей. Дали само ѝ се струваше, или някой наистина бе открехнал палатката ѝ, за да пъхне нещо вътре?
За момент настъпи пълна тишина. Момичето долови припълзяване по пясъка. Студеният повей изчезна и се чу шум, който подсказваше, че пълзящият се отдалечава. Този път не влачеше нищо. Къде ли бе оставил товара си?
Феримах отвори очи. Изби я гореща пот. Осъзна напълно какво се бе случило. Някой бе пъхнал нещо в палатката ѝ.
Цялата настръхна.
Вече не бе сама. Веднага се досети кой е дошъл да я навести.
Смъртта!
Феримах долови раздвижване в платнената торба, подхвърлена в ъгъла на палатката.
Слугинята разбра, че няма друго спасение, освен да действа първа. Мушна ръка във вътрешния джоб на шалварите си. Пръстите ѝ се плъзнаха внимателно по стоманеното острие и сграбчиха дръжката на кинжала, който криеше толкова много години.
Дали щеше да има време да го извади?
Дори да лежеше неподвижно като мъртвец, шансът ѝ за оцеляване не бе голям. Феримах знаеше как действат тези убийци. Първо намират жертвата. Надушват я. Следят за най-дребното потрепване. Щом жертвата помръдне, те действат светкавично.
Слугинята долови тихо плъзгане по пясъка. Чу звука от съприкосновението на люспите с песъчинките.
"Приближава!" – помисли си тя.
Ускореният ѝ пулс можеше да издаде намеренията ѝ.
Внезапно шумоленето по пясъка спря. Змията бе спряла, за да се ослуша или Изведнъж в съзнанието на Феримах изникна лицето на един отдавна забравен човек. "Ако тя се свие на кравай, и ти се свий, Перишер!" – учеше я той.
Перишер ли?
Перишер!
Перишер!
Цялата пламна. Бяха минали толкова много години, откакто бе чула тези думи. "Папак! – помисли си Феримах. – Скъпи Папак!"
Папак винаги се шегуваше с разминаването между името му и външния му вид. Макар името му да означаваше "младокът", той бе побелял в ранните години на живота си.
Феримах си припомни ведрата усмивка на Папак. У нея се пробуди малкото момиченце, което весело тичаше сред зелените степи. Тя гонеше беловласия мъж с диви викове, а той се заливаше от смях. Почувства отново тогавашното си щастие. Зарадва се, че дори да умре, ще си отиде от живота, възкресила този хубав спомен.
"Папак! – мислеше си Феримах. – Жив ли си? Или вече си на оня свят? Аз… може би скоро ще умра. Но ще направя онова, на което си ме учил!"
Слугинята скочи бърза като светкавица и застана очи в очи с кобрата.
Змията бе дълга поне метър. Стоеше изправена на опашката си. Жълтите ѝ безмилостни очи горяха като огнени пламъци. Отвори уста. Показа раздвоения си език, който излъчваше отвратителна смрад. Отровните ѝ зъби проблясваха като ками.
Змията се спусна напред.
Момичето се хвърли срещу нея с малкия си закривен кинжал.
Феримах скочи като котка върху постелката си. Цялата трепереше. Изчака да се успокои. И без да проверява, беше убедена, че е убила кобрата. Излезе от палатката, за да подиша свеж въздух. След малко се прибра и се приведе над змията. Кинжалът стърчеше забит във врата ѝ, точно на мястото, на което ѝ бе показвал Папак. Бузите на влечугото бяха набъбнали от отровата, която щеше да изхвърли. Така грозната глава приличаше на прилеп с разперени крила. Феримах застина за миг, загледана в кобрата. Змията бе дълга над метър и половина.
Момичето дръпна лекичко края на опашката ѝ. Тялото на кобрата лежеше безжизнено.
"Време е да довърша работата си" – каза си Феримах. Измъкна внимателно кинжала. Сряза месото по врата на змията, а после с две ръце прекърши вратното сухожилие. Хвърли главата на пясъка.
После намери торбата, от която бе изпълзяла кобрата. Постави главата на влечугото вътре. Направи дупка в пясъка и зарови останалата част от тялото.
Изправи се. С опакото на дланта си избърса потта от челото си. Взе торбата.
– Сега да те върна на господарката ти – просъска тихичко Феримах. – Сигурна съм, че ѝ липсваш.
Излезле от палатката. Всички вече спяха, с изключение на няколко стражи. Слугинята внимателно се промъкна между шатрите. Заобиколи покоите на Джем. Хвърли торбата до входа, на лесно забележимо място, а после бързо се отдалечи.
Най-после можеше да заспи.
Събуди се от силен писък.
Веднага разпозна гласа на Нада.
Хвърли поглед към мястото, на което бе заровила тялото на кобрата, и се усмихна.
– Не се тревожи. Твоята господарка намери главата ти.
Излезе от палатката. Както и предполагаше, навън бе доста оживено. Всички викаха и се суетяха.