Тя е тъмата
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #8
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 9789548610803
- Переводчик: Пепа Соколова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тя е тъмата». Краткое содержание книги:
Белези от катаклизъм обезобразяват равнината, помнеща времена на мрачно съвършенство. Назъбена пукнатина прорязва като мълния повърхността й. Пролуката никъде не е толкова широка, че дете да не може да я прекрачи, но изглежда бездънна. Разстила се мъгла. Тук-там прозират намеци за цвят. Всеки цвят се изпълва с хиляди черни и сиви оттенъци.
В сърцето на равнината се извисява огромна сива крепост — тайнствена и по-древна от всеки записан спомен. Стара кула се е срутила напряко на цепнатината. От сърцето на укреплението се носи ужасно, дълбоко и бавно туптене — като на дремещо сърце на света, разцепващо древната тишина.
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание.
Камъкът не може да говори, но помни.
Един гарван се кикоти.
Тук няма тишина. Камъкът е разбит.
Където има дори само пукнатина, животът ще пусне корен.
Светлината ще намери път навътре.
52
Казах на Стареца, че войниците стрелят по Портата на сенките. Той се намръщи мрачно.
— Не мисля, че е добра идея — и изрева за куриер. Изпрати недвусмислен намек на нашите братя от южната дивизия.
— Наоколо няма гарвани — забелязах аз.
— Поръчах на Едноокия да ми направи заклинание, което мога да използвам, за да ги накарам да изгладнеят и да се махнат за известно време. Но не завинаги.
Разбрах намека.
— Не смятам, че правим достатъчно за хората на Господарката вътре в Наблюдателницата.
Знахаря сви рамене:
— Вече не ме е грижа за Наблюдателницата. Много.
— Какво? Не се тревожиш за Дългата сянка? Оплаквача? Нараян Сингх и твоята… Дъщерята на нощта?
— Не ме разбирай погрешно. Не ми е безразлично. Но вече не са толкова важни, колкото бяха.
— Трябва да съм пропуснал нещо. Какво искаш да кажеш?
— Само предполагам, Мъргън. Но сега можем да тръгнем на юг. Ако решим. Ако съм прав по отношение на знамето.
— Ъ-ъ… — казах. Изглежда бях много умен и схватлив.
— Знамето трябва да е ключът за Портата на сенките. Мисля, че можем да преминем право през нея и да продължим да вървим, без никаква опасност, докато носим знамето.
— Ъ-ъ-ъ… — казах отново, но този път имах малко повече идеи. — Ти мислиш, че можем просто да се съберем всички, да кажем „майната ви“ на останалите от бандата, и да припнем в тръс, пеейки весели маршови песни?
— Точно така. Може би — значи не беше напълно сигурен.
— Няма ли да оставим много недовършени неща? Без да споменаваме риска да отворим Портата неправилно.
— Дългата сянка е господарят на Портата на сенките. Той може да я държи запечатана.
— А ако не може?
Знахаря сви рамене.
— Не сме длъжни никому… Ти току-що ми каза, че Радишата все още крои как да ни измами. Прабриндрах Драх също замисля нещо. Оплаквача не е наш приятел и Ловеца ми помагаше само защото смяташе, че това ще й осигури Господарката на тепсия.
— Аз имам жена там, шефе. И е бременна. Без да споменавам Гоблин и неговата команда. Които не мога да открия, но съм сигурен, че са някъде там, на някаква тайнствена, възложена от теб мисия.
— Хм-м? Не бях помислил за това. Няма никаква мистерия. Работата на Гоблин е да бъде забравен. Предполага се той да е на правилното място, ако принцът се обърне срещу нас. Или реши да предприеме някакъв друг рискован ход. Тогава ще се надяваме на всякаква помощ.
Изсумтях. Може да е вярно. Или да е само онова, което иска да си мисля аз. Оставих го настрана. Бих могъл да си отговоря на въпроса, използвайки Пушека, ако бях решителен и умен и почувствах някаква реална нужда.
— А какво ще кажеш за Сингх? Просто ще го оставиш така? — попитах го аз.
Не ми се вярваше Господарката да го приеме. Беше много трудно да се каже какво ставаше в главата й, но смятах, че нищо или никой не би могъл да я накара да се оттегли, докато Нараян Сингх си оставаше в добро здраве.
— Оставил съм нещата сами да се наместват. Ще продължа така още известно време. Но когато дойде моментът, няма да се поколебая да поведа Отряда по пътя към Катовар — гласът му стана студен, суров и уверено официален.
Започвах да се вбесявам. Това не беше добре. Казах му:
— Мисля, че е най-добре да се оттегля сега.
— И точно навреме — той показа бледа усмивка.
Един от неговите огромни гарвани беше напъхал клюна си в стаята. Ако беше възможно една птица да изглежда озадачена, то беше тази.
И миришеше. Беше обядвала в руините.
Попитах Едноокия:
— Доколко би трябвало да придаваме тежест на договора ни с талианците?
— А? — отвърна ми само с объркано сумтене. Искаше да се разкарам, така че да може да си поиграе с дестилатора си.
— Имам предвид, длъжни ли сме да спазваме нашата част от пазарлъка, докато те наистина се опитват да ни прецакат?
— Какъв ти е проблемът? — Едноокия посочи с жест, че наоколо няма любопитни човки.
— Стареца разправяше да подминем Наблюдателницата. Да забравим Дългата сянка и всичко друго. Да ги оставим да се радват един на друг, докато ние се насочваме на юг.